Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

…Слаб съм много сега, но… струва ми се, че болестта мина окончателно. Аз си знаех, че ще ми мине, когато излязох одеве. Аха, домът на Починков, на две крачки съм. Непременно при Разумихин, и да не беше на две крачки… нека спечели баса!… Нека ми се подиграе и той — нищо, нека!… Сила, сила е нужна; без сила нищо не се постига; а силата трябва да се печели пак със сила, ето това не го знаят“ — добави той гордо и самоуверено и, едва движейки крака, си тръгна от моста. Гордостта и самоувереността нарастваха в него от минута на минута; всяка следваща минута той се превръщаше в човек, различен от онзи, който беше в предишната. Но всъщност какво толкова особено се бе случило, че така го бе преобразило? И той не знаеше; на него, като на улавящия се за сламка, изведнъж му се стори, че и той „може да живее, че има още живот, че не е умрял животът му заедно със старата старица“. Може би прекалено бе избързал със заключението си, но за това не мислеше.

„И все пак помолих да споменат раба Родион — мина му изведнъж през ума, — но то е… за всеки случай!“ — добави той и веднага се засмя на детинската си шега. Беше в прекрасно настроение.

Лесно намери Разумихин; в дома на Починков вече познаваха новия квартирант и портиерът веднага му посочи откъде да мине. Още от средата на стълбите можеше да се долови шум и оживен разговор на много хора. Вратата към стълбите беше широко отворена; чуваха се викове и спорове. Стаята на Разумихин беше доста голяма; бяха се събрали петнадесетина души. Расколников спря в антрето. Тук, зад една преградка, двете слугини на хазайката шетаха около два големи самовара, около бутилките, чиниите и подносите с пирог и закуски, донесени от кухнята на хазайката. Расколников изпрати да извикат Разумихин. Той дотича цял във възторг. От пръв поглед личеше, че е пил извънредно много и въпреки че никога не се наливаше, този път го беше хванало.

— Слушай — веднага каза Расколников, — дойдох само да ти кажа, че спечели баса и че наистина никой не знае какво може да му се случи. А да вляза не мога: толкова слаб се чувствам, че сега ще падна. И затова здравей и сбогом! А утре ела у дома…

— Знаеш ли какво, ще те изпратя до вас! Щом ти казваш, че се чувстваш слаб, значи…

— Ами гостите? Кой е този къдравият, дето ей сега надникна?

— Този? Дявол го знае! Чичов познат навярно, а може и сам да е дошъл… При тях ще оставя чичо; той е безценен човек; жалко че не можеш да се запознаеш сега с него. Впрочем, да вървят по дяволите всичките! Никак не съм им дотрябвал сега, пък и аз имам нужда да се поосвежа; затова, брат, ти тъкмо навреме дойде; още две минути и щях да се сбия, ей Богу! Такива врели-некипели приказват… Ти не можеш да си представиш докъде може да стигне човек в лъжите си) Впрочем, как да не си представяш? Ние самите да не би да не лъжем? А и нека лъжат: затова пък после няма да лъжат… Почакай минутка, ще доведа Зосимов.

Зосимов се нахвърли върху Расколников просто с някаква жадност; у него личеше едно особено любопитство; скоро лицето му се проясни.

— Веднага в леглото — реши той, след като прегледа, доколкото беше възможно, пациента, — а за през нощта да бяхте глътнали едно нещо. Ще го глътнете ли? Аз още одеве го приготвих… едно прахче.

— Две дори — отговори Расколников. Прахчето бе глътнато веднага.

— Много добре, че ще го заведеш — каза Зосимов на Разумихин, — как ще е утре, ще видим, а за днес никак не е зле: значителна промяна от одеве. Човек се учи, докато е жив…

— Знаеш ли какво ми пошепна ей сега Зосимов на излизане? — изтърси Разумихин веднага щом излязоха на улицата. — Аз, брат, ще ти кажа всичко направо, защото те са глупаци. Зосимов ме караше да бъбря с тебе из пътя и да те карам и тебе да бъбриш и после да му разкажа, защото му е влязла една мисъл… че ти… си луд или почти луд. Моля ти се! Първо, ти си три пъти по-умен от него, второ, ако не си побъркан, ще плюеш на това, че му минават такива идиотщини през ума, а, трето, това шкембе и хирург по специалност сега се е побъркало на тема душевни болести, а за тебе го е убедил окончателно днешният ти разговор със Заметов.

— Заметов всичко ли ти разказа?

— Всичко и отлично направи. Аз сега абсолютно всичко разбрах и Заметов разбра… Е, с една дума, Родя… работата е там… Сега аз съм малко пиян, но нищо… Работата е там, че тази мисъл… разбираш ли — действително се загнездва у тях… разбиращ ли? Тоест никой от тях не е смеел да я изрече гласно, защото е най-нелепа дивотия, и особено след като арестуваха онзи бояджия, всичко това се пръсна като сапунен мехур и изчезна навеки. Но защо са такива глупаци? Аз тогава понатупах Заметов — това, брат, нека между нас да си остане; моля ти се да не загатваш даже, че знаеш; забелязах, че той е честолюбив; у Лавиза беше — но днес, днес всичко стана ясно. Най-важното е този Иля Петрович! Той тогава се възползва от припадъка ти в участъка, а после сам се засрами; нали знам…