Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— А, разбирам, вие се тревожите, че съм в такова състояние! — прекъсна Разумихин мислите й, които беше прочел; той крачеше с огромните си крачки по тротоара, така че двете дами едва успяваха да го следват, което впрочем той не забелязваше. — Глупости! Тоест… аз съм пиян като говедо, но не е там работата; не съм пиян от вино. То е, защото, като ви видях, ме удари в главата… Но мене дяволите ме взели! Не обръщайте внимание: дрънкам глупости; аз съм недостоен за вас… Аз съм крайно недостоен за вас!… А като ви заведа, веднага, още тук, на канала, ще си излея на главата две кофи вода — и готово… Да знаете само колко ви обичам и двете!… Не се смейте и не се сърдете!… На всички се сърдете, а на мене недейте! Аз съм негов приятел, а следователно и ваш приятел. Така искам… Предчувствах това… Миналата година имаше един такъв миг… Впрочем изобщо не съм предчувствал, защото вие все едно паднахте от небето. А аз навярно цялата нощ няма да заспя… Тоя Зосимов одеве се страхуваше той да не полудее… Ето защо не трябва да го дразним…

— Какво приказвате! — извика майката.

— Нима самият доктор е казал така? — запита Авдотя Романовна изплашена.

— Каза, но не е така, изобщо не е така. Той и едно лекарство му даде, хапче, аз видях, но вие пристигнахте… Ех!… По-добре утре да бяхте пристигнали! Добре е, че си отидохме. А след един час лично Зосимов ще ви рапортува за всичко. Виж, той не е пиян! И аз няма да съм пиян… А защо се нарязах така? Ами защото в спор ме увлякоха проклетите! Нали бях се зарекъл да не споря!… Такива глупости дрънкат! Едва не се сбих. Чичо си оставих там да командва… Ще повярвате ли: искат съвсем да се обезличиш и в това намират най-голямо удоволствие! Само да не си ти самият, само най-малко на себе си да приличаш! И това именно те смятат за най-голям прогрес. Поне да лъжеха по свой начин, а то…

— Чуйте — прекъсна го плахо Пулхерия Александровна, но това само още повече го разпали.

— Вие какво мислите — викаше Разумихин, като още повече повишаваше глас, — вие мислите, че аз, задето лъжат? Глупости! Аз обичам да лъжат! Лъжата е единствената привилегия на човека пред всички организми. Лъжеш ли, ще стигнеш до истината. Затова съм и човек — защото лъжа. До нито една истина не се е стигнало, без да се излъже преди това четиринайсет, а може би и сто и четиринайсет пъти, а това е по своему достойно за почит; а ние не умеем и да излъжем със собствения си мозък! Ти лъжи, но лъжи по свой начин, и аз тогава ще те целуна. Да излъжеш по свой начин — това е почти по-добре, отколкото да повтаряш все чужди истини; в първия случай ти си човек, а във втория — само птица! Истината няма да избяга, но животът може да бъде спрян; примери има. Какво сме ние сега? Всички ние, всички без изключение, по отношение на науката, развитието, мисленето, изобретенията, идеалите, желанията, либерализма, разсъдъка, опита и във всичко, всичко, всичко, всичко, всичко сме още в първи подготвителен клас на училището! Хареса ни с чужд ум да преживяваме и си свикнахме! Вярно ли е? Прав ли съм? — крещеше Разумихин, като разтърсваше и стискаше ръцете на двете дами. — Вярно ли е?

— О, Боже мой, не зная — проговори нещастната Пулхерия Александровна.

— Вярно, вярно… макар и да не съм съгласна с вас във всичко — добави сериозно Авдотя Романовна и в същия миг изстена — толкова силно той й стисна ръката този път.

— Вярно? Вие казвате вярно? Но тогава вие… вие… — завика той във възторг, — вие сте извор на доброта, чистота, разум и… съвършенство! Дайте ми ръката си, дайте… и вие дайте вашата, аз искам да целуна ръцете ви тук, сега, на колене!

И той коленичи насред тротоара, този път за щастие пуст.

— Престанете, моля ви, какво правите? — извика Пулхерия Александровна крайно разтревожена.

— Станете, станете! — смееше се и също се тревожеше Дуня. За нищо на света, преди да ми дадете ръцете си! Ето така, това исках, и ставам, и да вървим! Аз съм един нещастен глупак, аз съм недостоен за вас и пиян и се срамувам… Да ви обичам съм недостоен, но да се преклоня пред вас — това е дълг на всеки, освен ако не е пълен скот! И аз се преклоних… Ето и вашата квартира и дори само за нея Родион имаше право вчера да изгони вашия Пьотр Петрович! Как е посмял да ви настани в такава квартира? Това е скандал! Знаете ли какви прибират тук? А вие сте годеница! Вие сте годеница, нали? Тогава аз ще ви кажа, че вашият годеник е подлец!

— Чуйте, господин Разумихин, вие се самозабравихте… — започна Пулхерия Александровна.