Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Той впрочем беше казал истината, когато одеве на стълбището се изтърва в пияно състояние, че ексцентричната хазайка на Расколников Прасковя Павловна ще започне да го ревнува не само от Авдотя Романовна, но дори и от самата Пулхерия Александровна. Макар че Пулхерия Александровна беше вече четиридесет и три годишна, лицето й все още пазеше следите на някогашната красота и при това тя изглеждаше много по-млада от годините си, което се случва почти винаги с жени, запазили яснотата на духа, свежестта на впечатленията и честния, чист пламък на сърцето до старини. Ще кажем в скоби, че да се запази всичко това е единствено средство да не загубиш красотата си дори на старини. Косата й вече започваше да се прошарва и да оредява, малки лъчисти бръчици отдавна вече се бяха появили около очите, бузите бяха хлътнали и изсъхнали от грижи и мъка и все пак това лице беше прекрасно. То беше портрет на Дунечкиното лице, само че двадесет години по-късно и без израза на долната устничка, която у нея не беше издадена напред. Пулхерия Александровна беше чувствителна, впрочем без да е сладникава, плаха и отстъпчива, но до известна граница; тя в много случаи можеше да отстъпи, на много неща можеше да се съгласи, дори това да противоречеше на убежденията й, но винаги имаше за нея една граница на честност, правила и убеждения, която никакви обстоятелства не можеха да я накарат да престъпи.

Точно двадесет минути след излизането на Разумихин се чуха два слаби, но бързи удара по вратата; той се беше върнал.

— Няма да вляза, нямам време! — забърза той, когато му отвориха вратата. — Спи като къпан, отлично, спокойно и, дай Боже, десет часа да спи. При него е Настася; заръчах й да не си отива, докато не се върна. Сега ще домъкна Зосимов, той ще ви докладва, а след това вече — и вие в леглото, изморени сте виждам, до немай-къде.

И той профуча по коридора.

— Какъв пъргав и… предан млад човек! — възкликна извънредно зарадвана Пулхерия Александровна.

— Изглежда славна личност! — отговори с известна разпаленост Авдотя Романовна и пак се заразхожда напред-назад из стаята.

Почти след час се чуха стъпки в коридора и повторно почукване на вратата. Двете жени чакаха, този път напълно вярвайки на обещанието на Разумихин; и наистина той бе успял да домъкне Зосимов. Зосимов веднага се беше съгласил да напусне гуляя и да отиде да види Расколников, но при дамите тръгна неохотно и с голямо недоверие, защото не вярваше на пияния Разумихин. Но самолюбието му веднага бе задоволено и дори поласкано: той разбра, че наистина го чакаха като оракул. Поседя точно десет минути и успя напълно да убеди и успокои Пулхерия Александровна. Говореше с изключително съчувствие, но сдържано и някак подчертано сериозно, съвсем като двадесет и седем годишен доктор по време на важен консулт, и нито с една дума не се отклони от темата на разговора и не прояви ни най-малко желание да влезе в по-близки, лични отношения с двете дами. Забелязал още с влизането колко ослепително красива е Авдотя Романовна, той веднага се постара просто абсолютно да не я забелязва през цялото време на посещението и се обръщаше само към Пулхерия Александровна. Всичко това му доставяше извънредно вътрешно задоволство. Що се отнася до болния, той се изрази, че в момента го намира в твърде задоволително състояние. А според наблюденията му за болестта на пациента освен тежките материални условия, при които е живял през последните месеци, имало и известни нравствени причини, „тя представлява, така да се каже, продукт на многобройни сложни нравствени и материални влияния, тревоги, опасения, грижи, известни идеи… и прочие“. Забелязал от хвърления бърз поглед, че Авдотя Романовна започна да се вслушва особено внимателно, Зосимов се спря малко повече на тази тема. А на тревожния и плах въпрос на Пулхерия Александровна относно „известни опасения за умопобъркване“ той отговори спокойно и с нескрита насмешка, че думите му са доста преувеличени; че, разбира се, у болния се наблюдавала някаква заседнала идея, нещо, което говорело за мономания — тъй като той, Зосимов, специално се занимавал сега с този извънредно интересен дял от медицината, — но нали трябва да се вземе предвид, че почти до днес болният е бил в треска и… и, разбира се, пристигането на близките му ще го укрепи, разсее и ще подейства спасително, „ако само бъде възможно да се избягнат нови силни сътресения“ — добави той многозначително. После стана, солидно и сърдечно се сбогува, съпроводен от благословии, гореща благодарност, молби и дори от протегнатата към него за довиждане ръчица на Авдотя Романовна, без той да й беше подал пръв ръка, и излезе, извънредно доволен от своето посещение и още повече — от самия себе си.