Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— И аз не съм изповедник; ще дойда и ще си отида; и без това имам много работа.

— Едно ме безпокои — прекъсна го Разумихин, като се намръщи, — вчера в пияно състояние му издрънках разни глупости… разни… между другото, че ти се страхуваш, че той… е склонен към умопобъркване…

— Ти вчера и на дамите си издрънкал същото.

— Зная, че е глупаво! Бий ме, ако искаш! Кажи, ти наистина ли си уверен в това?

— Глупости са това, ти казвам, каква ти увереност! Самият ти ми го описа като мономан, когато ме доведе при него… А ние вчера наляхме още масло в огъня, ти тоест, с тези приказки… за бояджията; хубав разговор, когато той може би именно от това е полудял! Ако знаех какво точно е станало тогава в участъка и че там някакъв негодник с това подозрение… го е обидил — хм… нямаше да допусна вчера такъв разговор. Та тези мономани от капка океан правят, какви ли небивалици не виждат наяве… Доколкото си спомням, вчера от разказа на Заметов половината от работата ми стана ясна. Ами да! Аз зная един случай, един ипохондрик, четиридесетгодишен, не могъл да понесе ежедневните подигравки на масата на някакво осемгодишно момче и го заклал. А тук: той целият в дрипи, нахален полицай, болестта, която започва — и такова подозрение! Спрямо един ипохондрик в изстъпление! При бясно, изключително самолюбие! Че то може би именно тук е основата на болестта! Ами да, дявол го взел!… А този Заметов наистина е мило момче, само че, хм… напразно е разказал всичко вчера. Ужасен бъбрица!

— Че на кого е разказал? На мене и на тебе само!

— И на Порфирий.

— Че какво, като е разказал и на Порфирий?

— Чакай, ти имаш ли някакво влияние върху тях, върху майката и сестрата? По-предпазливи да са с него днеска…

— Ще се разберат! — неохотно отвърна Разумихин.

— И какво толкова има против тоя Лужин? Състоятелен човек, на нея, изглежда, не й е противен… а пък и нямат пукната пара, нали?

— Ама ти какво си ме заразпитвал? — подразнен викна Разумихин. — Откъде да знам нямат ли, имат ли! Попитай сам, може и да научиш…

— Уф, че си глупав понякога! Още не си изтрезнял от вчера… Довиждане; благодари от мое име на твоята Прасковя Павловия за гостоприемството. Заключи се, на моето „бонжур“ и през вратата не отговори, а още в седем часа стана, занесоха й самовара през коридора от кухнята… Нямах честта да я зърна…

Точно в девет часа Разумихин беше в къщата на Бакалеев. Двете дами отдавна вече го чакаха с истерично нетърпение. Бяха станали към седем часа, а може би дори и по-рано. Той влезе мрачен като нощ, поклони се неловко, от което веднага се ядоса — на себе си, разбира се. Но беше си направил грешно сметката: Пулхерия Александровна се спусна към него, хвана го за двете ръце и едва не ги целуна. Той плахо погледна към Авдотя Романовна; но и на това надменно лице в тази минута се четеше такава признателност и дружелюбност, такова пълно и неочаквано за него уважение (вместо насмешливи погледи и неволно, зле скривано презрение!), че за него може би щеше Да е по-леко, ако го бяха посрещнали с ругатни, защото сега му стана Извънредно неловко. За щастие имаше готова тема за разговор и той веднага се улови за нея.

Като чу, че „още не се е събуждал“, но „всичко е наред“ Пулхерия Александровна заяви, че така е дори по-добре, „защото на нея й е много, много, много необходимо да поговорят предварително“. Последва въпрос дали е пил чай и покана да пият заедно; те още не били пили, понеже очаквали Разумихин. Авдотя Романовна позвъни, на повикването се отзова мръсен дрипльо, поръчаха му да донесе чай, който най-сетне бе сервиран, но така мръсно и така неприлично, че на дамите им стана неудобно. Разумихин изруга енергично квартирата им, но като се сети за Лужин, млъкна, сконфузи се и ужасно се зарадва, когато въпросите на Пулхерия Александровна се посипаха най-после един след друг, без прекъсване.

Той им отговаря три четвърти час, като всяка минута го прекъсваха и повторно го питаха, и успя да предаде всички най-важни и необходими факти, които знаеше от последната година в живота на Родион Романович, като завърши с подробен разказ за болестта му. Впрочем той пропусна много неща, които и трябваше да пропусне, между другото и сцената в участъка с всичките й последствия. Разказът му се слушаше жадно; но когато мислеше, че вече е свършил и е задоволил своите слушателки, оказа се, че за тях той все едно, че не беше започвал.

— Кажете ми, кажете ми как мислите… ах, извинете, аз още не знам името ви… — бързаше Пулхерия Александровна.