Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Дмитрий Прокофич.

— Да, Дмитрий Прокофич, аз много, много бих искала да узная… как изобщо… гледа той сега на нещата, тоест, разберете ме, как да ви го кажа, тоест, по-точно казано: какво обича той и какво не обича? Винаги ли е такъв раздразнителен? Какви желания има и какви мечти, ако може така да се каже? Какво именно има особено влияние върху него сега? С една дума, бих желала…

— Ах, мамичко, как е възможно на всичко това да се отговори изведнъж! — забеляза Дуня.

— Ах, Боже мой, аз съвсем, съвсем друг очаквах да го намеря, Дмитрий Прокофич.

— Това е много естествено — отговори Дмитрий Прокофич. — Аз майка нямам, но чичо ми идва всяка година и почти всеки път не може да ме познае, даже външно, а е умен човек; много вода е изтекла през тригодишната ви раздяла. Пък и какво да ви кажа? От година и половина познавам Родион: навъсен, мрачен, надменен и горд; напоследък (а може би и много по-отдавна) — мнителен и ипохондрик. Великодушен и добър. Чувствата си не обича да показва, по-скоро жестокост ще прояви, отколкото да разкрие сърцето си. Понякога впрочем съвсем не е ипохондрик, а просто е студен и безчувствен до безчовечност, наистина, сякаш в него се сменят два противоположни характера. Ужасно е неразговорчив понякога! Все време няма, все му пречат, а лежи и нищо не върши. Не е насмешлив и не защото му липсва остроумие, а сякаш няма време за такива глупости. Не изслушва до края какво му се говори. Никога не се интересува от това, от което се интересуват в даден момент всички. Има много високо мнение за себе си и, струва ми се, не без известно право. Е, какво още?… Струва ми се, че идването ви ще му окаже спасително въздействие.

— Ах, дай Боже! — извика Пулхерия Александровна, измъчена от отзива на Разумихин за нейния Родя.

А Разумихин погледна най-после по-смело Авдотя Романовна. Той често я поглеждаше по време на разговора, но бегло, за един миг, и веднага отместваше поглед. Авдотя Романовна ту сядаше до масата и внимателно се заслушваше, ту пак ставаше и започваше да се разхожда от единия край на стаята до другия, както правеше обикновено, скръстила ръце, стиснала устни, като задаваше нарядко по някой въпрос, без да се спира и замисля. Тя също имаше навика да не изслушва докрай какво й се говори. Беше облечена в някаква тъмна рокличка от тънък плат, а на врата й беше вързано бяло прозрачно шалче. По много признаци Разумихин веднага забеляза, че двете жени са изпаднали в крайна бедност. Ако Авдотя Романовна беше облечена като кралица, той сигурно никак нямаше да се страхува от нея; но сега, може би именно затова, че тя бе така бедно облечена и че той бе забелязал цялата тази мизерия, сърцето му се изпълни със страх и той започна да се бои за всяка своя дума, за всеки свой жест, което беше, разбира се, мъчително за човек, и без това не много уверен в себе си.

— Вие казахте много интересни неща за характера на брат ми, и то… безпристрастно. Това е добре; аз мислех, че вие благоговеете пред него — обади се Авдотя Романовна с усмивка. — Струва ми се, право е и това, че край него трябва да има жена — добави тя замислено.

— Не съм казвал това, но впрочем може би вие и тук сте права, само че…

— Какво?

— Та той никого не обича; и може би никога няма да обикне — отсече Разумихин.

— Тоест не е способен да обикне?

— А знаете ли, Авдотя Романовна, вие самата ужасно приличате на брат си, и то във всичко! — изтърси той изведнъж, неочаквано за самия себе си, но в същия миг, сетил се какво й беше говорил преди малко за брат й, се изчерви като рак и ужасно се сконфузи. Авдотя Романовна не можа да не се разсмее, като го гледаше.

— Относно Родя вие и двамата може би грешите — подхвана Пулхерия Александровна, донякъде засегната. — Аз не говоря за това, което е сега, Дунечка. Това, което пише Пьотр Петрович в това писмо… и което предполагахме ние с тебе, може би не е вярно, но вие не можете да си представите, Дмитрий Прокофич, колко фантастичен и, как да кажа, капризен е той. На характера му никога не съм могла да имам доверие, дори и когато беше на петнадесет години. Уверена съм, че той и сега може изведнъж да направи със себе си нещо такова, за което нито един човек никога не би и помислил… Имам пресен пример: знаете ли как той преди година и половина ме изуми, потресе и едва не ме съсипа, когато беше намислил да се ожени за тази, как й беше името, за дъщерята на тази Зарницина, хазайката му?

— Знаете ли подробности по тази история? — попита Авдотя Романовна.