Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— А ще говорим утре; легнете си веднага, непременно! — заключи Разумихин, излизайки със Зосимов. — Утре, колкото може по-рано, ще дойда да ви докладвам.

— Какво възхитително момиченце е тази Авдотя Романовна! — отбеляза Зосимов, като едва не се облизваше, когато двамата излязоха на улицата.

— Възхитително ли? Ти каза възхитително! — изрева Разумихин и изведнъж се хвърли към Зосимов и го хвана за гърлото. — Ако ти някога се осмелиш… разбираш ли? Разбиращ ли? — крещеше той и го разтърсваше за яката, притиснал го към стената. — Чу ли?

— Абе пусни ме, пияни дяволе! — бранеше се Зосимов, а след това, когато той вече го пусна, внимателно го погледна и изведнъж се запревива от смях. Разумихин стоеше пред него, отпуснал ръце, мрачно и сериозно замислен.

— Разбира се, аз съм магаре — каза той, навъсен като облак, — но… и ти също.

— Е, не, брат, никакво също. Аз за глупости не мечтая.

Те тръгнаха мълчаливо и едва когато наближиха квартирата на Расколников, Разумихин, дълбоко загрижен, прекъсна мълчанието.

— Слушай — каза той ла Зосимов, — ти си добро момче, но ти, на всичките си лоши качества отгоре, си и женкар, зная това, и то от мръсните. Ти си нервен, слабохарактерен негодник, ти си неуравновесен, разплул си се и нищо не можеш да си откажеш — а това аз наричам мръсотия, защото води направо в мръсотията. Ти толкова си се изнежил, че да си призная, просто не мога да разбера как можеш въпреки всичко да бъдеш добър и дори самоотвержен лечител. На пух спи (той — ? лекарят!), а посред нощ става, за да иде при болен! След две-три години ти вече няма да ставаш заради болен!… Но, по дяволите, не е там работата, а в следното: ти днес нощуваш в квартирата на хазайката (едва я придумах!), а аз — в кухнята: ето ви случай да се опознаете по-отблизо! Не е това, което ти си мислиш! Тук, брат, няма и следа от това…

— Че аз съвсем и не мисля.

— Тук, брат, е такава срамежливост, мълчаливост, стеснителност, ужасно целомъдрие и при това — въздишки, и се топи като восък, просто се топи! Отърви ме от нея, в името на всички дяволи на света! Много е привлекателна!… Ще ти се отплатя, с живота си ще ти се отплатя!

Зосимов се разсмя още по-силно.

— Какво те прихвана? Защо ми е притрябвала?

— Уверявам те, не иска много грижи, само да приказваш глупости, каквито си щеш, само да седиш до нея и да приказваш. Освен това ти си доктор — започни да я лекуваш от нещо. Кълна ти се, няма да съжаляваш. Тя има пиано; аз, нали знаеш, дрънкам малко; знам една песничка — руска, съдържателна: „Ще се облея в горчиви сълзи…“ Тя обича съдържателни — е, именно от песничката започна; а ти си виртуоз на пианото, маестро, Рубинщайн… Уверявам те, няма да съжаляваш!

— Че ти да не си й давал някакви обещания? Да не си се задължил писмено? Обещал си да се ожениш може би…

— Нищо, нищо, абсолютно нищо такова няма! Пък и тя изобщо не е такава; Чебаров се въртеше около нея…

— Тогава зарежи я!

— Не мога да я зарежа така!

— Защо не можеш?

— Просто така, не мога — и толкоз! Тук, брат, има едно завличащо начало.

— Че защо си я увлякъл?

— Аз изобщо не съм я увлякъл, може би самият аз съм завлечен — от глупост, а на нея ще й бъде абсолютно все едно ти ли си или аз, само да седи някой до нея и да въздиша. Тук, брат… мога да го изразя ясно, тук — ето ти знаеш добре математика и сега продължаваш да се занимаваш, зная… та започни да й предаваш интегрално смятане, ей Богу, не се шегувам сериозно говоря, на нея ще й бъде абсолютно все едно: тя ще те гледа и ще въздиша, и така цяла година. Аз между впрочем много нашироко, цели два дни и говорих за пруската палата на благородниците (защото за какво може да се говори с нея?) — тя само въздишаше и тръпнеше! Само за любов не й говори — срамежлива е до припадък, — но й показвай, че не можеш да се отделиш от нея, това е достатъчно. Много е комфортно; чувстваш се като у дома си — чети, седи, лежи, пиши… Можеш дори да я целунеш, но внимателно…

— Но за какво ми е тя?

— Ех, как не мога да ти обясня! Виждаш ли: вие двамата сте съвсем подходящи един за друг! Аз и преди си мислех за тебе… Та ти с това ще свършиш! Затова, не ти ли е все едно — дали по-рано, или по-късно? Това, брат, е такова пухено спокойствие — ех, пък и не само спокойствие! Това те завлича; тук е краят на света, котвата, тихото пристанище, пъпът на земята, тририбната основа на света, есенцията на милинките, мазните баници, на вечерния чай, на тихите въздишки, на топлите елеци, на затопленото легло — да, все едно, че си умрял, а същевременно и жив, и двете блага наведнъж! Но по дяволите, брат, раздрънках се, време е за сън! Слушай: аз нощем понякога се събуждам и ще отида да го видя. Само че няма защо, това са глупости, всичко е наред. И ти не се тревожи много, а ако искаш, също иди веднъж. Но забележиш ли нещо, бълнуване например или температура, или друго, веднага ме събуди. Впрочем това е невъзможно…