Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Аз също не зная как да му се отблагодаря — продължи Расколников, като изведнъж се намръщи и наведе глава. — Като оставим настрана паричния въпрос — извинете, че споменавам затова (обърна се той към Зосимов), — аз просто не зная с какво съм заслужил особеното ви внимание? Просто не разбирам… и… и това даже ми тежи, защото ми е непонятно: откровено ви казвам.

— Не се тревожете — засмя се насила Зосимов, — допуснете, че сте моят пръв пациент, а ние, които току-що сме започнали да практикуваме, обичаме първите си пациенти като собствени деца, а някои от нас почти се влюбват в тях. А пък аз не съм богат с пациенти.

— За него да не говоря — добави Расколников, посочвайки Разумихин, — а и той освен оскърбления и грижи нищо друго не е видял от мене.

— Как лъже само! Ти какво, да не си се разчувствал нещо днес? — извика Разумихин.

Той щеше да види, ако беше по-проницателен, че никакво разчувстване нямаше, а дори нещо съвсем противоположно. Но Авдотя Романовна забеляза това. Тя втренчено и с безпокойство наблюдаваше брат си.

— А за вас, мамо, не смея и да говоря — продължи той сякаш заучен от сутринта урок, — едва днес можах да си представя донякъде как трябва да сте се измъчили вчера тук, докато сте ме чакали да се върна. — Като каза това, той изведнъж мълчаливо и с усмивка протегна ръка на сестра си. Но в тази усмивка проблесна този път истинско, непресторено чувство. Дуня веднага хвана и горещо стисна протегнатата й ръка, зарадвана и благодарна. За пръв път се обръщаше той към нея след вчерашното скарване. Лицето на майката просветля от възторг и щастие пред това окончателно и мълчаливо помиряване на брата и сестрата.

— Ето именно затова го обичам! — прошепна преувеличаващият всичко Разумихин, като се завъртя енергично на стола си. — Способен е на такива жестове!…

„И колко хубаво става всичко при него — мислеше си майката, — какви благородни пориви има и как просто деликатно сложи край на цялото това вчерашно недоразумение със сестра си — само с това, че й протегна ръка в такава минута и я погледна приветливо… И какви прекрасни очи има, и колко е прекрасно цялото му лице!… Той е даже по-хубав от Дунечка… Но, Боже мой, какъв му е костюмът, колко ужасно е облечен! В магазина на Афанасий Иванович разсилният Вася е по-добре облечен!… И така ми идва да се спусна към него и да го прегърна, и… да заплача — а се боя, боя се… той е такъв един, Господи!… Ето на, хем ласкаво говори, а се боя! Е от какво се боя?…“

— Ах, Родя, няма да повярваш — подхвана тя изведнъж, бързайки да отговори на думите му, — колко нещастни бяхме вчера с Дунечка! Сега, когато всичко мина и се свърши и всички сме пак щастливи — мога да ти разкажа. Представи си, бързаме насам, за да те прегърнем, едва ли не направо от влака, а тази жена — а, да, ето я! Добър ден, Настася!… Тя изведнъж ни казва, че ти си болен, в делириум и току-що си избягал скришом от доктора, в такова състояние, навън, и че са се разтичали да те търсят. Няма да повярваш какво ни беше! Веднага си помислих за това как трагично загина поручик Потанчиков, наш познат, приятел на баща ти — ти не го помниш, Родя, също бил болен, в делириум, и по същия начин избягал и паднал в кладенеца в двора, едва на следния ден успяха да го измъкнат. А ние, разбира се, си представихме всичко още по-страшно. Искахме да вървим да търсим Пьотр Петрович, та поне с негова помощ… защото ние бяхме сами, нали, съвсем сами — проточи тя с жалостен глас и изведнъж млъкна, спомни си, че да заговаря за Пьотр Петрович е още твърде опасно, макар че „всички вече са пак напълно щастливи“.

— Да, да… всичко това, разбира се, е неприятно… — измърмори в отговор Расколников, но с такъв разсеян и почти невнимателен израз, че Дунечка го погледна изумена. — Да, какво още исках да кажа — продължи той, като си припомняше с усилие, — да: моля ви, майко, и ти, Дунечка, не мислете, че не съм искал да дойда днес пръв при вас и съм чакал вие първи да дойдете.

— Какво говориш, Родя! — възкликна Пулхерия Александровна, също учудена.

„Той, какво, по задължение ли ни отговаря? — помисли Дунечка. — И се помирява, и иска прошка, сякаш опява или си казва урока.“

— Аз тъкмо се събудих и исках да тръгна, но ми попречиха дрехите; забравих вчера да й кажа… на Настася… да изчисти тази кръв… Едва сега успях да се облека.

Кръв! Каква кръв? — разтревожи се Пулхерия Александровна.

— Няма нищо… не се безпокойте. Имаше кръв, защото вчера, като ходех из улиците малко трескав, се натъкнах на един премазан човек… един чиновник…