Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Пребита?

— …Тя впрочем винаги е имала този… навик и щом се наобядвала, за да не закъснее със заминаването, веднага отишла в къпанията… Разбираш, тя нещо се лекувала с бани; имат студен извор, та се къпела в него редовно всеки ден, но още щом влязла във водата, изведнъж получила удар!

— Ами да! — каза Зосимов.

— И много ли я е бил?

— Но това няма значение — обади се Дуня.

— Хм! Но, мамо, що за желание да разказвате такива глупости — ядосано и сякаш без да иска, каза Расколников.

— Ах, драги мой, просто не знаех вече за какво да заговоря — изпусна се Пулхерия Александровна.

— Вие всички какво, боите ли се от мене? — каза той с изкривена усмивка.

— Да, наистина — каза Дуня, като гледаше брат си строго в очите. — Мама, докато се качваше по стълбите, чак се кръстеше от страх.

Лицето му се изкриви конвулсивно.

— Ах, какво приказваш, Дуня! Не се сърди, Родя, моля ти се… Ти защо, Дуня! — заговори смутена Пулхерия Александровна. — Аз наистина, като пътувах насам, през целия път си мечтаех във вагона: как ще се срещнем, как всичко ще си разкажем… и бях толкова щастлива, че не усетих пътя! Но какво приказвам! Аз и сега съм щастлива… Ти, Дуня, напразно! Аз, Родя, само от това, че те виждам, съм щастлива…

— Стига, майко — смутено измърмори той, без да я гледа и стискайки ръката й, — ще успеем да се наприказваме!

Казал това, той изведнъж се смути и пребледня: едно неотдавнашно ужасно чувство пак облъхна с мъртвешки студ душата му; изведнъж пак му стана съвсем ясно и понятно, че току-що каза ужасна лъжа, че сега не само никога няма да може да се наприказва, но вече за нищо, никога и с никого не му е позволено да говори. Въздействието на тази мъчителна мисъл бе така силно, че за миг почти се забрави, стана от мястото си и без да поглежда никого, тръгна да излезе от стаята.

— Какво правиш! — извика Разумихин и го хвана за ръката. Той седна пак и мълчаливо се заоглежда; всички го гледаха с недоумение.

— Защо всички сте такива скучни? — извика неочаквано. — Кажете нещо! Защо наистина да седим така) Хайде, говорете де! Хайде да разговаряме!… Събрали сме се и мълчим… Говорете нещо!

— Слава Богу! А аз помислих, че започна да му става пак като вчера — прекръсти се Пулхерия Александровна.

— Какво ти е, Родя? — недоверчиво запита Авдотя Романовна.

— Така просто, нищо ми няма, сетих се за нещо — отговори той и изведнъж се засмя.

— Добре, ако е така. Че и аз за малко не помислих… — измърмори Зосимов и се надигна от дивана. — Но време е да тръгвам; пак ще намина може би… ако заваря някого…

Той се сбогува и си отиде.

— Какъв прекрасен човек! — забеляза Пулхерия Александровна.

— Да, прекрасен, чудесен, образован, умен… — заговори изведнъж Расколников някак неочаквано забързано и с някакво необикновено оживление, — не помня вече къде съм го срещал преди болестта… Изглежда, срещал съм го някъде… Ето и този е добър човек! — кимна той към Разумихин. — Харесваш ли го, Дуня? — попита я той и изведнъж, кой знае защо, се разсмя.

— Много — отговори Дуня.

— Уф, какъв си… свинтус! — произнесе ужасно сконфузен и изчервен Разумихин и стана от стола. Пулхерия Александровна леко се усмихна, а Расколников се разсмя.

— Къде?

— Аз също… имам работа.

— Никаква работа нямаш, остани! Зосимов си отиде, веднага и ти. Не си отивай… А колко е часът? Стана ли дванадесет? Какъв хубавичък часовник имаш, Дуня! Но защо пак млъкнахте? Все само аз, само аз приказвам!…

— Подарък ми е от Марфа Петровна — отговори Дуня.

— И е много скъп — добави Пулхерия Александровна.

— А-а-а! Колко е голям, почти не е дамски.

— Аз такъв харесвам — каза Дуня.

„Значи, не е подарък от годеника“ — помисли Разумихин и, кой знае защо, се зарадва.

— А аз мислех, че е подарък от Лужин — каза Расколников.

— Не, той още нищо не е подарявал на Дунечка.

— А-а-а! А помните ли, майко, как бях влюбен и исках да се женя? — изведнъж каза той, гледайки майка си, поразена от неочаквания обрат на разговора и от тона, с който заговори за това.

— Ах, драги мой, да! — Пулхерия Александровна се спогледа с Дунечка и с Разумихин.

— Хм! Да! А какво да ви разкажа? Дори малко неща помня.

Тя беше такова едно болно момиченце — продължи той, като да се замисляше пак и навеждайки глава, — съвсем болно; обичаше да раздава милостиня и все мечтаеше за манастир, а веднъж, когато започна да ми говори за това, се разплака; да, да… помня… добре помня. Грозничка… такава. Наистина не зная защо се привързах тогава към нея, струва ми се, затова, че беше винаги болна… Ако беше куца или гърбава, струва ми се, още повече бих я обикнал… (Той замислено се усмихна.) Така… някаква пролетна болест беше това…