Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

В тази минута вратата тихо се отвори и в стаята, озъртайки се плахо, влезе една девойка. Всички се обърнаха към нея с учудване и любопитство. Расколников не я позна от пръв поглед. Това беше София Семьоновна Мармеладова. Вчера я бе видял за пръв път, но в такава минута, при такава обстановка и с такива дрехи, че в паметта му бе останало съвсем друго лице. Сега това беше скромно и дори бедно облечена девойка, още много младичка, почти момиченце, със скромно и прилично държане, с ясно, но сякаш малко изплашено лице. Облечена беше в съвсем простичка домашна рокличка, с вехта, старомодна шапчица на главата; само в ръцете си държеше, както вчера, чадър. Тя не очакваше да види стаята пълна с хора и не само се сконфузи, а съвсем се обърка, изплаши се като малко дете и дори понечи да се върне.

— Ах… това сте вие!… — каза Расколников извънредно изненадан и изведнъж се смути и той.

Веднага си помисли, че майка му и сестра му знаят вече от писмото на Лужин за някакво момиче „с известно“ поведение. Преди малко самият той бе протестирал срещу клеветата на Лужин и бе споменал, че е видял това момиче за пръв път, и изведнъж влиза самото то. Спомни си също, че съвсем не бе протестирал срещу израза „с известно поведение“. Всичко това неясно и за миг премина през ума му. Но като се вгледа по-внимателно, изведнъж видя, че това унизено същество е вече до такава степен унизено, че изведнъж му стана жал. А когато то понечи да избяга от страх — в него нещо сякаш се преобърна.

— Никак не ви очаквах — забърза той, спирайки я с поглед. — Моля ви, седнете. Вие навярно по поръка на Катерина Ивановна. Моля, не тук, ето тук седнете…

При влизането на Соня Разумихин, който седеше на един от трите стола на Расколников, точно до вратата, се надигна, за да й направи място да влезе. Отначало Расколников искаше да й посочи място в края на дивана, където седеше Зосимов, но като си спомни, че този диван е прекалено фамилиарно място и му служи за легло, побърза да й посочи стола на Разумихин.

— А ти седни тук — каза той на Разумихин, настанявайки го на дивана, където беше седял Зосимов.

Соня седна, почти разтреперана от страх, и плахо погледна двете дами. Явно и тя сама не разбираше как е могла да седне до тях. Като съобрази това, така се уплаши, че изведнъж пак стана и съвсем смутена се обърна към Расколников.

— Аз… аз… минах за минутка, извинете, че ви обезпокоих — заговори тя, като се запъваше. — По поръчка на Катерина Ивановна, а тя нямаше кого да прати… А Катерина Ивановна поръча много да ви помоля да дойдете утре на опелото, сутринта… на литургия… на улица Митрофаниевска, а после у нас… У нея… на помен… Да я почетете… Тя поръча да ви поканя.

Соня се запъна и млъкна.

— Ще гледам непременно… непременно — отговори Расколников, като също се понадигна и също се запъваше и прекъсваше. — Бъдете така добра, седнете — каза той изведнъж, — трябва да поговоря с вас. Моля ви — може би бързате, бъдете така Добра, отделете ми две минути…

И той й побутна стола. Соня пак седна и пак плахо, объркано и бързо погледна двете дами и изведнъж наведе глава.

Бледото лице на Расколников пламна; сякаш тръпка разтърси тялото му; очите му светнаха.

— Майко — каза той твърдо, — това е София Семьоновна Мармеладова, дъщеря на съшия онзи нещастен господин Мармеладов, когото вчера пред очите ми премазаха конете и за когото вече ви говорих…

Пулхерия Александровна погледна Соня и леко присви очи Въпреки цялото си объркване пред настойчивия предизвикателен поглед на Родя тя не можа да си откаже това удоволствие Дунечка сериозно, втренчено се вгледа право в лицето на нещастната девойка и с недоумение я заразглежда.

Соня, като чу как я представиха, вдигна пак очи, но се смути още повече отпреди.

— Аз исках да ви попитам — обърна се бързо към нея Расколников, — как уредихте днес всичко? Не ви ли безпокоиха… например от полицията?

— Не, всичко мина… Нали е прекалено ясно от какво е умрял; не ни безпокоиха; само квартирантите се сърдят.

— Защо?

— Защото тялото стои дълго вътре… сега нали е горещо… мирише… тъй че днес, за вечерната литургия, ще го пренесат на гробищата, до утре, в параклиса. Катерина Ивановна отначало не искаше, а сега и тя вижда, че не може…

— Та, значи, днес?

— Тя ви моли да ни направите чест да дойдете на опелото в черквата, а после да дойдете у нея на помен.

— Ще има помен?

— Да, помен, тя поръча много да ви благодаря, че ни помогнахте вчера… ако не бяхте вие, нямаше да имаме с какво да го погребем. — И устните, и брадичката й изведнъж затрепереха, но тя се овладя и се сдържа, като отново бързо заби поглед в земята.