Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Нали вчера сте казали на Поличка адреса си.

— Поля? Ах, да… Поличка! Това е… малката… това е сестра ви? Та аз съм й дал адреса?

— Нима сте забравили?

— Не… помня…

— А аз за вас още от покойника, пак тогава, бях чувала… Само че тогава още не знаех името ви, пък и той самият не го знаеше… А сега дойдох… и като научих вчера името ви… днес попитах: господин Расколников къде живее?… И не знаех, че вие също сте наемател у наематели… Довиждане… А на Катерина Ивановна…

Тя беше ужасно радостна, че най-после си тръгна; забърза с наведена глава, та някак по-скоро да се махне от очите им, да измине някак по-бързо тези двадесет крачки до завоя вдясно към пресечката и да остане най-после сама и там, докато върви бързо, без да поглежда никого, без да забелязва нищо, да мисли, да си спомня, да преценява всяка казана дума, всеки момент. Никога, никога не бе изпитвала нищо подобно. Цял нов свят неусетно и тревожно проникна в душата й. Спомни си изведнъж, че Расколников искаше да дойде днес при нея, може би още сутринта, може би сега!

— Само не днес, дано не днес! — шепнеше тя със замряло сърце, сякаш умоляваше някого като уплашено дете. — Господи! При мене… в тази стая… той ще види… о, Господи!

И, разбира се, тя не можеше да забележи в тази минута един непознат господин, който усърдно я следеше и вървеше по петите й. Той вървеше след нея още от самата врата. В минутата, когато те, тримата, Разумихин, Расколников и тя, се спряха да си кажат две думи на тротоара, този човек, минавайки покрай тях, изведнъж трепна, когато, без да иска, долови думите на Соня: „И попитах: господин Расколников къде живее?“ Той бързо, но внимателно огледа и тримата, особено Расколников, на когото говореше Соня; после погледна къщата и я запомни. Всичко това стана за миг, мимоходом, и минувачът, стараейки се да не се издаде, отмина, като забавяше крачка и сякаш в очакване. Той изчакваше Соня; видя, че те се сбогуваха и че Соня ще си тръгне сега за вкъщи.

„Но къде вкъщи? Виждал съм някъде това лице — мислеше той, припомняйки си лицето на Соня, — …трябва да разбера.“ Когато стигна до завоя, той пресече улицата, обърна се и видя, че Соня вече върви зад него по същия път и нищо не забелязва. Стигайки до завоя, и тя сви в същата улица. Той тръгна подире й, без да сваля от нея очи от другия тротоар; след петнадесетина крачки премина пак на онази страна, по която вървеше Соня, настигна я и тръгна на пет крачки след нея.

Това беше около петдесетгодишен човек, по-висок от среден ръст, едър, с широки и отпуснати рамена, което го правеше малко прегърбен. Беше модерно и богато облечен и имаше вид на солиден господин. Държеше красив бастун, с който почукваше на всяка крачка по тротоара, а на ръцете си носеше чисти ръкавици. Широкото му скулесто лице беше доста приятно, а цветът му беше свеж, не петербургски. Косите му, още много гъсти, бяха съвсем руси и може би само леко посивели, а широката гъста брада, която се спускаше като лопата, беше още по-светла от косите на главата. Очите му бяха сини и гледаха студено, втренчено и замислено; устните му бяха червени. Изобщо това беше отлично запазен човек и изглеждаше значително по-млад от годините си.

Когато Соня излезе на канала, те се озоваха заедно на тротоара. Наблюдавайки я, той успя да забележи нейната замисленост и разсеяност. Като стигна до къщи, Соня мина през вратата, а той подире й, и сякаш малко учуден. Влизайки в двора, тя пое вдясно, към ъгъла, където беше входът към нейната квартира. „Я виж!“ — измърмори непознатият господин и се заизкачва след нея по стъпалата. Едва сега Соня го забеляза. Тя се качи на третия етаж, сви в коридора и позвъни на номер девет, на чиято врата беше написано с тебешир: „Капернаумов, шивач“. „Я виж!“ — повтори пак непознатият, учуден от странното съвпадение, и позвъни на съседния номер осми. Двете врати бяха на около шест крачки една от друга.

— Вие живеете у Капернаумови! — каза той, като гледаше Соня и се смееше. — Той ми поправи вчера една жилетка. А аз тук, до вас, у мадам Реслих, Гертруда Карловна. Какво съвпадение.

Соня го погледна внимателно.

— Съседи сме — продължи той някак особено весело. — Аз съм едва от три дни в града. Е, хайде, засега довиждане.

Соня не отговори; отвориха й вратата и тя се промъкна в стаята си. Кой знае защо, й стана срамно и сякаш се уплаши…

По пътя към Порфирий Разумихин беше в особено възбудено състояние.

— Това, брат, е чудесно — повтори той няколко пъти, — и аз се радвам! Радвам се!