Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Веднага щом чу, че гостът има с него „малко работа“, Порфирий Петрович го покани да седне на канапето, самият той седна на другия край и впери поглед в него в очакване незабавно да му изложи работата, с онова усилено и прекалено сериозно внимание, което дори стеснява и смущава от пръв път, особено от непознат човек и особено ако това, което излагате, според собственото ви мнение, далеч не съответства на особено голямото внимание, което ви се оказва. Но Расколников накратко и свързано, ясно и точно обясни работата и остана така Доволен от себе си, че дори успя доста добре да огледа Порфирий. Порфирий Петрович също през цялото време нито веднъж не свали поглед от него. Разумихин, седнал насреща, до същата Маса, горещо и нетърпеливо следеше изложението на работата, като непрекъснато местеше поглед от единия на другия и обратно, което вече беше малко прекалено. „Глупак!“ — изруга наум Расколников.

— Вие трябва да подадете заявление до полицията — с най-делови израз отговори Порфирий, — че научавайки за еди-кое си произшествие, тоест за това убийство, вие на свой ред молите да бъде уведомен следователят, комуто е поверено делото, че еди-кои си вещи са ваши и желаете да ги откупите… или там… впрочем ще ви го напишат.

— Там е работата, че аз в момента — Расколников се постара да изглежда колкото може по-засрамен, — не разполагам с достатъчно пари… и дори такава дреболия не мога… аз, разбирате ли, бих желал сега само да заявя, че тези вещи са мои но че когато имам пари…

— Това няма значение — отвърна Порфирий Петрович, приемайки студено разяснението за финансите, — а впрочем можете да напишете, ако искате, и направо до мене в същия смисъл че ето, научавайки за еди-какво си и заявявайки, че еди-кои си вещи са мои, моля…

— На необгербвана хартия, нали? — побърза да го прекъсне Расколников, интересувайки се пак от финансовата страна на въпроса.

— О, на най-обикновена! — И изведнъж Порфирий Петрович някак явно насмешливо го погледна, като присви очи и сякаш му смигна. Впрочем може би просто така му се стори на Расколников, защото трая само миг. Но нещо такова всеки случай имаше. Расколников би се заклел, че той, дявол знае защо, му смигна.

„Знае!“ — премина като мълния през ума му.

— Извинете, че ви обезпокоих за такава дреболия — продължи той малко объркан, — вещите ми струват всичко пет рубли, но те са ми особено скъпи като спомен за тези, които са ми ги подарили, и, да си призная, когато научих, много се изплаших…

— Затова, значи, подскочи така, когато издрънках на Зосимов, че Порфирий разпитва ония, които са заложили! — вмъкна Разумихин явно с цел.

Това вече беше непоносимо. Расколников не издържа и злобно го стрелна с пламналите си от гняв черни очи. Но веднага се опомни.

— Ти, брат, май че ми се подиграваш? — обърна се той към него, като ловко се престори на ядосан. — Съгласен съм, че може би прекалено се безпокоя за такива боклуци според тебе, но нали за това не мога да бъда считан нито за егоист, нито за алчен; тези две нищожни вещи за мене може съвсем да не са боклук. Аз вече ти казах преди малко, че този сребърен часовник, който почти нищо не струва, е единственото нещо, останало от баща ми. Смей ми се, ако щеш, но сега пристигна на гости майка ми — обърна се той изведнъж към Порфирий, — и ако тя разбере — обърна се той бързо пак към Разумихин, като се стараеше особено гласът му да затрепери, — че часовникът е загубен, то, кълна се, би изпаднала в отчаяние! Жени!

— Но съвсем не! Аз съвсем не в този смисъл! Аз точно обратното! — викаше огорченият Разумихин.

„Добре ли беше? Естествено ли беше? Не пресилих ли? — трепереше вътрешно Расколников. — Защо казах: «Жени»?“

— А, пристигнала е майка ви? — осведоми се кой знае защо Порфирий Петрович.

— Да.

— Че кога?

— Снощи. — Порфирий помълча, като да съобразяваше нещо.

— В никакъв случай вещите ви не можеха да се загубят — спокойно и студено продължи той. — Та аз отдавна вече ви чакам да дойдете.

И сякаш нищо не бе казал, грижливо подаде пепелник на Разумихин, който безпощадно изтърсваше цигарата си върху килима. Расколников потрепера, но Порфирий сякаш не го и поглеждаше, все още загрижен за цигарата на Разумихин.

— Какво-о? Чакал си го? Ти нима знаеше, че и той е залагал там? — извика Разумихин.

Порфирий Петрович се обърна направо към Расколников:

— Вашите две вещи, пръстенът и часовникът, тя беше затънала в книжка, а на книжката беше четливо написано с молив името ви, както и датата, и месецът, когато ги е получила от вас…