Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Ето, че сбърка! Аз дрехите преди това ги бях ушил. И по повод новите дрехи ми дойде наум да ви поразиграя.

— Вие наистина ли се преструвате така? — попита небрежно Расколников.

— А вие мислехте, че не? Почакайте, аз и вас ще изиграя — ха, ха, ха! Не, вижте какво, ще ви кажа цялата истина. По повод всички тези въпроси, престъпления, среда, момиченца се сетих сега — впрочем тя винаги ме е интересувала — за една ваша статийка: „За престъплението“… или как беше, забравих заглавието, не помня. Преди два месеца имах удоволствието да я прочета в „Периодическа реч“.

— Моя статия? В „Периодическа реч“? — учудено попита Расколников. — Наистина преди половин година, когато напуснах университета, написах статия по повод една книга, но я занесох тогава във вестник „Ежеседмична реч“, а не в „Периодическа“.

— А е отишла в „Периодическа“.

— Но „Ежеседмична реч“ спря да излиза, затова тогава не я напечатаха…

— Това е вярно, но „Ежеседмична реч“ се сля с „Периодическа реч“ и затова статийката ви преди два месеца излезе в „Периодическа реч“. А вие не знаехте ли?

Расколников наистина нищо не знаеше.

— Но моля ви се, че вие можете да им поискате пари за статията! Чуден характер сте наистина! Живеете така усамотено, че не научавате дори неща, които пряко ви засягат, факт.

— Браво, Родка! И аз нищо не знаех! — извика Разумихин.

— Още днес ще се отбия в читалнята и ще поискам броя! Преди два месеца? На коя дата? Все едно, ще я намеря! Виж ти! И не казва!

— А вие как разбрахте, че статията е моя? Тя е подписана с инициали.

— Случайно, и то тия дни. От редактора; аз го познавам… Много ме заинтересува.

— Аз разглеждах, доколкото си спомням, психологическото състояние на престъпника през цялото време на извършване на престъплението.

— Да, и настоявате, че актът на извършване на престъплението се придружава винаги от болест. Много, много оригинално, но… мене всъщност не тази част от вашата статийка ме заинтересува, а една мисъл, прокарана накрая, която обаче вие за съжаление изразявате само с намек, неясно… С една дума, ако си спомняте, прави се известен намек, че имало на света някои такива лица, които могат… тоест не че могат, а имат пълно право да извършват всякакви безчинства и престъпления, и че за тях и закони не съществували.

Расколников се усмихна на подчертаното и умишлено изопачаване на неговата мисъл.

— Как? Какво? Право на престъпление? Но не защото го е „съсипала средата“? — някак дори уплашено се осведоми Разумихин.

— Не, не, не точно затова — отговори Порфирий. — Цялата работа е там, че в неговата статия всички хора някак се делят на „обикновени“ и „необикновени“. Обикновените са длъжни да живеят в послушание и нямат право да престъпват закона защото те, видите ли, са обикновени. А необикновените имат право да вършат всякакви престъпления и всякак да нарушават закона поради това именно, че са необикновени. Така, струва ми се, сте го казали, ако не се лъжа?

— Но как така! Не може да бъде — мърмореше Разумихин в недоумение.

Расколников се усмихна пак. Той веднага разбра каква е работата и накъде се бие; помнеше статията си. Реши да отговори на предизвикателството.

— Не съм го казал точно така — започна той просто и скромно. — Впрочем, признавам, вие почти вярно я изложихте, дори ако щете, съвсем вярно… (На него сякаш му беше приятно да се съгласи, че е съвсем вярно.) Разликата е единствено в това, че аз изобщо не твърдя необикновените хора непременно да трябва и да се длъжни да вършат непрекъснато всякакви безчинства, както вие казвате. Струва ми се дори, че такава статия не биха напечатали. Аз чисто и просто намекнах, че „необикновеният“ човек има право… тоест не официално право, а сам има право да разреши на своята съвест да прекрачи… през известни препятствия, и то само в случай, че осъществяването на неговата идея (понякога спасителна може би за цялото човечество) наложи това. Вие благоволихте да кажете, че статията ми е неясна; готов съм да ви я разясня, доколкото мога. Аз може би не греша, като предполагам, че вие, изглежда, тъкмо това искате; моля. Според мене, ако Кеплеровите и Нютоновите открития вследствие на някакви комбинации в никакъв случай не биха могли да станат достояние на хората, освен да се пожертва животът на едного, на десет, на сто и тъй нататък души, които пречат на това откритие или са застанали като препятствие на пътя му, то Нютон би имал право и дори би бил задължен… да отстрани тези десет или сто души, за да направи своите открития достояние на цялото човечество. От това впрочем съвсем не следва, че Нютон има право да убива, когато му хрумне, или да краде всеки ден на пазара. По-нататък, доколкото си спомням, аз говоря в статията си, че всички… е, например, да речем, законодатели и водачи на човечеството, като се започне от най-древните и се продължи с ликурговци, солоновци, мохамедовци, наполеоновци и тъй нататък, всички до един са били престъпници само с това вече, че установявайки нов закон, са нарушавали древния, свято спазван от обществото и наследен от бащите, и, разбира се, не са се спирали и пред кръв, ако кръвта (понякога съвсем невинно и доблестно пролята за древния закон) е можела да им помогне. За отбелязване е даже, че по-голямата част от тези благодетели и водачи на човечеството са проливали особено много кръв. С една дума, аз правя извода, че и всички не само велики, но поне малко излизащи извън границите на посредственото хора, тоест способни поне малко да кажат нещо ново, по силата на природата си са непременно престъпници — повече или по-малко, разбира се. Иначе им е трудно да излязат от границите, а да останат в тях те, разбира се, не могат да се съгласят пак поради природата си, а според мене дори са длъжни да не се съгласят. С една дума, виждате, че досега тук няма нищо особено ново. Това хиляди пъти е било писано и четено. А що се отнася до моето делене на хората на обикновени и необикновени, съгласен съм, че то е донякъде произволно, но аз не претендирам за точни цифри. Аз само вярвам в основната си мисъл. Тя се състои именно в това, че хората по закона на природата се разделят въобще на два вида: на низши (обикновени), тоест, така да се каже, на материал, който служи единствено за зараждане на себеподобни, и на хора в истинския смисъл на думата, тоест притежаващи дарбата или таланта да кажат в своята среда нова дума. Подразделенията тук, разбира се, са безкрайни, но отличителните черти на двата вида са доста резки: първият вид, тоест материалът, това са, общо казано, хора по природата си консервативни, почтителни, живеят в послушание и обичат да бъдат послушни. Според мене те са и длъжни да бъдат послушни, защото това е предназначението им и в това безспорно няма нищо унизително за тях. Всички от втория вид престъпват закона, те рушат или са склонни към това в зависимост от способностите си. Престъпленията на тези хора, разбира се, са относителни и най-различни; в повечето случаи те изискват, в най-различни форми, да се разруши настоящето в името на по-доброто. Но ако му е необходимо за своята идея да прекрачи дори и през труп, през кръв, той, вътре в себе си, по съвест, може според мене да си разреши да прекрачи през кръв — впрочем в зависимост от идеята и нейния размах — забележете това. Само в този смисъл говоря в моята статия за тяхното право на престъпление. (Спомнете си, нали започнахме от юридическия въпрос.) Впрочем няма за какво много да се тревожим: масата почти никога не им признава това право, убива ги и ги беси (повече или по-малко) и по този начин съвсем естествено изпълнява консервативното си предназначение, като при това обаче при следващите поколения същата тази маса поставя убитите на пиедестал и им се покланя (повече или по-малко). Първият вид винаги е господар на настоящето, вторият вид — господар на бъдещето. Първите запазват човечеството и го увеличават количествено; вторите движат света и го водят към целта. И едните, и другите имат съвсем еднакво право на съществуване. С една дума, според статията ми всички имат еднакво право и — vive la guerre eternelle 13 13 Да живее вечната война (фр.) — до Новия Йерусалим, разбира се!