— Значи, вие все пак вярвате в Новия Йерусалим?
— Вярвам — твърдо отговори Расколников; казвайки това както и в продължение на цялата си дълга тирада, той гледаше в земята, избрал една точка на килима.
— И-и-и в Бога ли вярвате? Извинете, че така любопитствам.
— Вярвам — повтори Расколников и вдигна очи към Порфирий.
— И-и във възкресението на Лазар ли вярвате?
— В-вярвам. Защо питате всичко това?
— В буквалния смисъл вярвате?
— В буквалния.
— Виж ти… така просто полюбопитствах. Извинете. Но позволете — връщам се към одевешното, — та нали тях невинаги ги убиват, някои, напротив…
— Тържествуват приживе? О, да, някои постигат това приживе и тогава…
— Самите те започват да убиват?
— Ако е необходимо, и знаете ли, даже в повечето случаи. Изобщо забележката ви е остроумна.
— Благодаря ви. Но кажете: как да различаваме тези необикновени от обикновените? С някакви знамения ли е придружено раждането им? Искам да кажа, че тук би трябвало да има по-голяма точност, тъй да се каже, по-голяма външна определеност; извинете, в мене говори естествената загриженост на практика и благонамерения човек, но не може ли да се въведат за целта специални дрехи например, или да се носи нещо, клеймо някакво, да речем? — Защото, съгласете се, ако стане бъркотия и някой от единия вид си въобрази, че принадлежи към другия вид и започне „да отстранява всички препятствия“, както вие твърде сполучливо се изразихте, тогава…
— О, това се случва твърде често! Тази ваша забележка е дори още по-остроумна от предишната…
— Благодаря ви…
— Няма защо; но имайте предвид, че грешката е възможно само от страна на първия вид, тоест на „обикновените“ хора (както аз може би много несполучливо ги нарекох). Въпреки вродената им склонност към послушание по някаква игра на природата, която може да се случи дори с една крава, мнозина от тях обичат да си въобразяват, че са напредничави хора, „разрушители“, и да се натрапват да кажат „нова дума“, и то съвсем искрено. А действително новите те същевременно твърде често не забелязват и дори презират като изостанали и примитивно разсъждаващи хора. Но според мене в това не може да има сериозна опасност и вие наистина няма защо да се безпокоите, защото те никога не отиват далече. За увлечението им може, разбира се, от време на време да се понатупват, за да им се напомни къде им е мястото, но нищо повече; тук и изпълнител даже не е нужен: те сами ще се натупат, защото са много благонравни; някои си правят взаимно тази услуга, а други сами себе си… собственоръчно… Разни публични покаяния си налагат при това — излиза красиво и назидателно, с една дума, вие няма защо да се безпокоите… Съществува такъв закон.
— Е, поне от тази страна вие донякъде ме успокоихте; но ето друга беда: кажете, моля ви се, много ли са тези хора, които имат право да колят другите, тоест „необикновените“? Аз, разбира се, съм готов да се покоря, но, съгласете се, все пак страшно е, ако бъдат много, нали?
— О, не се безпокойте и за това — със същия тон продължи Расколников. — Изобщо хора с нова мисъл, дори съвсем малко способни да кажат поне нещо ново, се раждат необикновено малко, даже учудващо малко. Ясно е само едно, че редът на появяването на тези хора от всички тези видове и подразделения трябва да е определен твърде вярно и точно от някакъв закон на природата. Този закон, разбира се, сега е неизвестен, но аз вярвам, че той съществува и впоследствие може и да бъде открит. Огромната маса от хора, материалът, затова и съществува на света, за да може най-после, с някакво усилие, чрез някакъв тайнствен засега процес, чрез някакво кръстосване на видове и породи, да се напъне и да роди най-после, макар и на хилядата един поне що-годе самостоятелен човек. С още по-широка самостоятелност се ражда може би на десет хиляди един (аз говоря примерно, нагледно). С още по-широка — на сто хиляди един. Гениалните хора — на милиони, а великите гении, върховете на човечеството, може би едва след като преминат много хиляди милиони хора на Земята. С една дума, в ретортата, в която става всичко това, не съм надничал. Но някакъв закон непременно има и трябва да има; тук не може да има случайност.
— Абе вие и двамата шегувате ли се? — извика най-после Разумихин. — Надлъгвате ли се? Седят и се подиграват един другиму! Ти сериозно ли говориш, Родя?
Расколников мълчаливо вдигна към него бледото си и почти тъжно лице и не отговори нищо. И странна се стори на Разумихин, редом с това тихо и тъжно лице, нескриваната, натрапчива, дразнеща и невежлива язвителност на Порфирий.
Читать дальше