Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Ако те имаха факти, тоест истински факти или поне що-годе основателни подозрения, тогава наистина биха се постарали да скрият ходовете си: с надеждата да разберат още повече (а впрочем отдавна вече щяха да направят обиск). Но те нямат факти, нито един — всичко е мираж, всичко е двусмислено, само смътна идея — и затова се и мъчат с наглост да ме объркат. А може и да се е ядосал, че няма факти, и от яд да се е изтървал. А може и някакво намерение да има… Той, изглежда, е умен човек… Може би искаше да ме сплаши с това, че знае… Тук, брат, има специална психология… Впрочем противно ми е да ти обяснявам всичко това. Стига!

— И оскърбително, оскърбително! Аз те разбирам! Но… тъй като сега вече заговорихме открито (и отлично, че заговорихме най-после открито, това ме радва!) — аз сега направо ще ти призная, че отдавна забелязах това у тях, тази мисъл през цялото това време, разбира се, едва-едва се долавяше, промъкваше се, но защо даже това! Как смеят те! Къде, къде са им основанията? Да знаеш само как се вбесявах! Как: нима заради това, че беден студент, смазан от мизерия и ипохондрия, в навечерието на жестока болест с треска, може би вече започнала (обърни внимание!), мнителен, самолюбие, съзнаващ цената си и който в течение на седем месеца не е виждал никого в своята дупка, с дрипи и с обувки без подметки — стои пред някакви си квартални надзирателчета и търпи издевателствата им; а на всичкото отгоре и дълг, просрочена полица на придворния съветник Чебаров, миризма на боя, тридесет градуса по Реомюр, спарен въздух, тълпа хора, разказ за убийство на лице, при което е бил вчера, и всичко това на гладен стомах! Че как да не припадне! И на това, на това да основаваш всичко! По дяволите! Аз разбирам, че това е обидно, но на твое място, Родка, бих им се изсмял на всички в очите или още по-добре — бих им плюл в муцуните, и то по-силничко, и бих завъртял, където ми падне, двадесетина шамара, умничко, както винаги — трябва да се бият шамари, и с това бих сложил точка. Плюй на всичко! Горе главата! Срамота е!

„Всъщност той добре изложи това“ — помисли Расколников.

— Плюй! А утре пак разпит! — проговори той с горчивина. — Нима трябва да се обяснявам с тях? Мене и на това ме е яд, че се унижих вчера в кръчмата със Заметов…

— Дявол да го вземе! Ще отида аз при Порфирий! И ще го притисна, по роднински; нека ми каже всичко докрай. А пък Заметов…

„Сети се най-после!“ — помисли си Расколников.

— Стой! — извика Разумихин, като го хвана изведнъж за рамото. — Стой! Ти излъга! Аз съобразих: ти излъга! Какво подвеждане е това? Ти казваш, че са те питали за работниците, за да те подведат? Я помисли, ако ти го беше извършил, можеше ли да се издадеш, че си видял квартирата да се боядисва… и работниците? Напротив: нищо не си виждал, даже и да си видял! Че кой ще направи признание против себе си?

— Ако аз бях извършил онова, непременно щях да кажа, че съм видял и работниците, и квартирата — неохотно и с явно отвращение продължи да отговаря Расколников.

— Но защо трябва да говориш в своя вреда?

— Затова защото само селяците или най-неопитните новаци при разпит отричат направо и всичко наред. А човек, що-годе умен и опитен, непременно и доколкото е възможно, се стреми да признае всички външни и неоспорими факти; само че им намира други причини, изведнъж им придава някакъв свой облик, особен и неочакван, който веднага променя съвсем значението им и ги показва в нова светлина. Порфирий е могъл да разчита именно на това, че аз непременно така ще отговарям, и непременно за правдоподобие ще кажа, че съм видял, и при това ще вмъкна нещо за обяснение…

— Но той веднага би ти казал, че два дни по-рано работници там не е могло да има и че следователно ти си бил именно в деня на убийството, към осем часа. С дребно нещо би те хванал!

— Той на това и разчиташе, че няма да успея да съобразя и ще побързам да отговарям именно по-правдоподобно и ще забравя, че два дни по-рано работници не е могло изобщо да има.

— Как така да забравиш?

— Това е най-лесното! С такива незначителни неща най-лесно се объркват хитрите хора. Колкото е по-хитър човек, толкова по-малко подозира, че ще го объркат с някоя глупост. Най-хитрият човек трябва именно с най-незначително да се обърка. Порфирий съвсем не е толкова глупав, колкото ти мислиш…

— Подлец е тогава!

Расколников не можа да не се засмее. Но в същата минута му се видяха странни собственото му оживление и охотата, с която изрече последното обяснение, докато целия предшестващ разговор бе поддържал с мрачно отвращение, явно с цел, по необходимост.