Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

„Започва да ми прави удоволствие в някои отношения!“ — помисли си той.

Но почти в същата минута някак изведнъж започна да става неспокоен, сякаш го бе поразила неочаквана и тревожна мисъл. Безпокойството му растеше. Те бяха стигнали вече до входа на къщата на Бакалеев.

— Върви сам — каза изведнъж Расколников, — аз сега ще се върна.

Къде отиваш? Че ние вече стигнахме!

— Трябва, трябва, имам работа… ще дойда след половин час… Кажи им.

— Както искаш, но аз ще дойда с тебе!

— И ти ли ще ме мъчиш? — извика той с такова горчиво раздразнение, с такова отчаяние в погледа, че Разумихин отстъпи. Той стоя известно време до входа и гледа как Расколников бързо крачи към своята улица. Най-после, като стисна зъби и сви юмруци, и се закле, че още днес ще изстиска Порфирий като лимон, се качи горе да успокоява Пулхерия Александровна.

Когато Расколников стигна до дома си, слепоочията му бяха мокри от пот, дишаше тежко. Той бързо се изкачи по стълбите, влезе в отключената си квартира и веднага сложи куката. После изплашено и безумно се втурна към ъгъла, към същата онази дупка в тапета, в която остави тогава вещите, пъхна ръка в нея — няколко минути старателно претърсва дупката, опипвайки всички ъгълчета и всички гънки на тапета. Като не намери нищо, стана и дълбоко си пое дъх. Одеве, когато вече наближаваха къщата на Бакалеев, той изведнъж си представи, че някоя вещ, някоя верижка, някое копче за ръкавели или дори хартийка, в която са били увити, надписана от ръката на старицата, е могла тогава някак да се изплъзне и да се загуби в някоя цепнатина, та после изведнъж да се появи пред него като неочаквана и неоспорима улика.

Той стоеше сякаш в размисъл и странна, унизена, полубезсмислена усмивка блуждаеше на устните му. Най-после взе фуражката си и бавно излезе от стаята. Мислите му се заплитаха. Слезе до изхода замислен.

— Ето го и него! — извика висок глас; той вдигна глава. Портиерът стоеше до вратата на стаичката си и го сочеше направо на някакъв невисок човек с вид на занаятчия, облечен в нещо като халат, по жилетка, който отдалече много приличаше на жена. Главата му с омазана фуражка висеше надолу и той целият беше сякаш прегърбен. Повехналото му сбръчкано лице говореше, че е над петдесетте; малките, плувнали в мас очички гледаха мрачно, строго и с неудоволствие.

— Какво има? — попита Расколников, приближавайки се към портиера.

Занаятчията го погледна косо изпод вежди и го измери втренчено и внимателно, без да бърза; после бавно се обърна и без да каже нито дума, излезе през входа на улицата.

— Но какво има? — извика Расколников.

— Ами ето, този човек пита за вас, тука ли живее студентът, вашето име каза, у кого живее. В това време вие слязохте аз ви показах, а той взе, че си отиде. Ама че работа!

Портиерът също беше донякъде озадачен, но впрочем не много, и като помисли още малко, обърна се и се вмъкна обратно в стаичката си.

Расколников се втурна подир занаятчията и веднага го видя че върви по другата страна на улицата с предишната равномерна и бавна крачка, със забит в земята поглед, сякаш обмисляше нещо. Той бързо го настигна, но известно време вървя подире му; най-после се изравни с него и надникна отстрани в лицето му. Онзи веднага го забеляза, бързо го огледа, но пак сведе очи и те вървяха така близо минута един до друг, без да си кажат дума.

— Вие сте питали за мене… портиера? — каза най-после Расколников, но някак много тихо.

Занаятчията не отговори нищо и дори не погледна. Пак помълчаха.

— Какво е това… идвате да питате… а мълчите… какво значи това? — Гласът на Расколников пресекваше и думите някак не искаха да се изговарят ясно.

Занаятчията този път вдигна очи и погледна Расколников със зловещ, мрачен поглед.

— Убиец! — изрече той изведнъж с тих, но ясен и отчетлив глас.

Расколников вървеше до него. Краката му изведнъж се подкосиха, по гърба му полазиха тръпки и сърцето му за миг сякаш замря; после изведнъж се разтуптя, сякаш бе паднало отнякъде. Изминаха така стотина крачки, един до друг и пак в пълно мълчание.

Занаятчията не го гледаше.

— Какво говорите… какво… кой е убиец? — измърмори Расколников едва чуто.

— Ти си убиец — произнесе онзи още по-отчетливо и натъртено, с някаква усмивка на тържествуваща омраза и пак погледна Расколников право в бледото му лице и в изцъклените му очи. В този момент двамата стигнаха до ъгъла. Занаятчията сви по улицата вляво и тръгна, без да се оглежда.