Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Расколников се спря и дълго гледа подире му. Той видя как онзи, след като бе изминал вече петдесетина крачки, се обърна и погледна дали той продължава да стои неподвижно на същото място. Не можеше да се различи ясно, но на Расколников му се стори, че онзи и сега се усмихна със своята студено-ненавистна и тържествуваща усмивка.

С бавна, отмаляла крачка, с треперещи колене и сякаш ужасно премръзнал, Расколников се върна и се качи в стаичката си. Той свали фуражката, сложи я на масата и десетина минути стоя до нея неподвижно. После изтощен легна на дивана и болезнено, със слаб стон се изтегна на него; очите му бяха затворени. Лежа така близо половин час.

Не мислеше за нищо. В съзнанието му имаше наистина мисли или откъслеци от мисли, някакви представи, без последователност и връзка — лица на хора, които бе виждал още в детството си или бе срещал някъде веднъж и за които никога не би си спомнил; камбанарията на В-ата черква, билярда в една кръчма и някакъв офицер до него, миризмата на пури в някакво подземно дюкянче за тютюн, кръчма, задна стълба, съвсем тъмна, цялата залята с помия и в черупки от яйца, а отнякъде долита неделен камбанен звън… Предметите се сменяха и се въртяха като вихър. Някои дори му харесваха и той се залавяше с тях, но те изчезваха, и изобщо нещо вътре го притискаше, но не много. От време на време му беше дори хубаво. Леката треска не минаваше и му беше почти приятно да усеща и това.

Той чу бързите стъпки на Разумихин и гласа му, затвори очи и се престори на заспал. Разумихин отвори вратата и известно време стоя на прага, като да размисляше. После тихо влезе в стаята и внимателно се доближи до кушетката. Чу се шепотът на Настася.

— Не го бутай; нека се наспи; после ще хапне.

— Вярно — отговори Разумихин.

Двамата тихо излязоха и притвориха вратата. Мина още близо половин час. Расколников отвори очи и се обърна пак по гръб с ръце под главата…

„Кой е той? Кой е този изскочил изпод земята човек? Къде е бил и какво е видял? Той е видял всичко, това е несъмнено. Но къде е бил тогава и откъде е гледал? Защо едва сега излиза от неизвестността! И как е могъл да види — нима това е възможно?… Хм… — продължаваше Расколников, изтръпвайки и потрепервайки — а кутийката, която Николай е намерил зад вратата: нима това също е възможно? Улики? Една стохилядна от подробност да изпуснеш — и ето ти улика, колкото египетска пирамида! Муха прелетяла, та видяла! Нима е възможно това?“ И той с отвращение почувства изведнъж колко е отпаднал, физически отпаднал.

„Аз трябваше да зная това — мислеше той с горчива усмивка, — и как посмях, когато познавах себе си, предчувствах себе си, да хвана брадва и да се цапам с кръв. Аз бях длъжен отнапред да зная… Е, нали и отнапред знаех!…“ — прошепна той в отчаяние. От време на време се спираше неподвижно на някоя мисъл: „Не, онези хора иначе са направени; истинският властелин, комуто всичко е позволено, разгромява Тулон, извършва клане в Париж, забравя си армията в Египет, губи половин милион души в московския поход и се отървава с каламбур във Вилно; и на същия човек след смъртта му издигат паметник — а следователно и всичко му е позволено. Не, такива хора явно не са от плът, а от бронз!“

Една внезапна странична мисъл почти го развесели: „Наполеон, пирамиди, Ватерло — и хилавата противна вдовица на регистратора, бабичка, лихварка, с червено сандъче под кревата — е, как да асимилира това един Порфирий Петрович например!… Как могат те да го асимилират… Естетиката ще им попречи: Ще вземе ли, значи, Наполеон да се пъха под леглото на «бабичката»! Ех, гадна работа!…“

Понякога чувстваше, че сякаш бълнува; изпадаше в трескаво-възторжено настроение.

„Бабичката е глупост! — мислеше той разпалено и поривисто. — Старицата може и да е грешка, не е там работата! Старицата беше само болест… аз исках час по-скоро да престъпя… аз не човека убих, аз принципа убих! Принципа убих, а да престъпя не можах, останах си на отсамната страна… Само това съумях — да убия. Но излиза, че и това дори не съм съумял… Принцип? Защо глупчото Разумихин руга одеве социалистите? Трудолюбиви хора и с търговски усет; с «всеобщото щастие» се занимават… Не, един път ми се дава на мене животът и никога вече: не искам да чакам «всеобщото щастие». Искам да живея и аз самият, иначе по-добре изобщо да не живея. Всъщност какво? Аз просто не поисках да отминавам гладната си майка, стиснал в джоба своята рубла, в очакване на «всеобщото щастие». «Нося, значи, тухличка за всеобщото щастие и затова сърцето ми е спокойно.» Ха-ха! И защо именно мене пропуснахте? Та аз само веднъж живея, аз също искам… Ех, естетическа въшка съм аз — и нищо повече — добави той и се разсмя изведнъж като луд. — Да, наистина съм въшка — продължи той, като се улови със злорадство за тази мисъл, взе да я човърка, да си играе и да се забавлява с нея, — та само затова дори, че, първо, сега разсъждавам, че съм въшка; второ, затова, че цял месец тревожих всеблагото провидение, призовавайки го за свидетел, че не заради собствената си, тъй да се каже, плът и похот го правя, а преследвам великолепна и приятна цел — ха-ха! Трето, затова, че реших при изпълнението да спазвам възможната справедливост, чувството за тегло и мярка и да приложа аритметиката: от всички въшки избрах най-безполезната и след като я убих, реших да взема от нея точно толкова, колкото ми е необходимо за първата крачка, нито повече, нито по-малко (а останалото, значи би си отишло за манастира, според завещанието — ха-ха!)… Затова, затова аз безспорно съм въшка-добави той, скърцайки със зъби, — защото аз самият съм може би още по-противен и гаден от убитата въшка и отнапред предчувствах, че ще си кажа това вече след като убия! Но нима съществува нещо, което може да се сравни с този ужас! О, пошлост! О, подлост!… О, как разбирам «пророка», със сабя, на кон: аллах заповядва — и ти се подчинявай, «трепереща» твар! Прав, прав е «пророкът», когато поставя някъде сред улицата ху-у-ба-ва батарея и удря и по виновния, и по невинния, без да си дава труд поне да каже защо! Покорявай се, трепереща твар, и не пожелавай, защото — не е твоя работа това!… О, за нищо, за нищо на света няма да простя на бабичката!“