Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Тежко си пое дъх, но странно, сънят сякаш още продължаваше: вратата му беше широко отворена, а на прага стоеше съвсем непознат човек и втренчено го разглеждаше.

Расколников не бе успял още да отвори добре очи и пак ги затвори. Лежеше по гръб и не се помръдна. „Сънят ли продължава или не?“ — мислеше той и едва-едва отново приповдигна незабележимо клепки, за да погледне: непознатият стоеше на същото място и продължаваше да се взира в него. Изведнъж той бавно престъпи прага, притвори внимателно вратата, доближи се до масата, почака около минута — като през цялото време не го изпускаше от очи — и тихо, безшумно седна на стола до кушетката; шапката си остави отстрани, на пода, а с двете си ръце се опря на бастуна, като опря брадичка върху ръцете си. Личеше, че се е приготвил дълго да чака. Доколкото можеше да се види през трепкащите клепки, това беше немлад човек, набит и с гъста, светла, почти бяла брада…

Минаха около десет минути. Беше още светло, но вече се свечеряваше. В стаята беше съвсем тихо. Дори от стълбите не долиташе нито звук. Само бръмчеше някаква голяма муха, удряйки се с все сила в стъклото. Най-накрая това стана непоносимо. Расколников изведнъж се приповдигна и седна на кушетката.

— Казвайте, какво искате?

— Знаех си, че не спите, а само се преструвате — отговори странно непознатият и спокойно се разсмя. — Позволете да ви се представя, Аркадий Иванович Свидригайлов…

„Нима това е продължение на съня?“ — помисли още веднъж Расколников. Той се вглеждаше предпазливо и недоверчиво в неочаквания гост.

— Свидригайлов? Каква глупост! Не може да бъде! — каза той най-после гласно, в недоумение.

Изглежда, гостът съвсем не се учуди на това възклицание.

— По две причини дойдох при вас: първо, исках лично да се запозная, тъй като отдавна вече чувам твърде интересни и благоприятни отзиви за вас, а, второ, храня надеждата, че може би няма да се откажете да ми помогнете в една работа, пряко засягаща интересите на вашата сестричка Авдотя Романовна. Самия мене без препоръка тя сега сигурно няма да иска да ме види, от предубеждение, а с ваша помощ аз, напротив, разчитам…

— Напразно разчитате — прекъсна го Расколников.

— Позволете да запитам, те нали едва вчера пристигнаха? Расколников не отговори.

— Вчера, знам. Нали аз самият едва онзи ден пристигнах. Та ето какво ще ви кажа по този въпрос, Родион Романович, да се оправдавам смятам за излишно, но позволете ми все пак да заявя: какво всъщност толкова престъпно има в това от моя страна, тоест ако се оставят предразсъдъците и се прецени трезво?

Расколников продължаваше да го разглежда мълчаливо.

— Това, че съм ухажвал в дома си беззащитна девойка и „съм я оскърбявал с гнусните си предложения“ — така ли? (Бързам да го кажа преди вас!) Но допуснете само, че и аз съм човек et nihil humanum 14 14 И нищо човешко (лат.) , с една дума, че и аз съм способен да се увлека и да се влюбя (което, разбира се, става не по наша воля), тогава всичко се обяснява най-естествено. В това е целият въпрос: изверг ли съм аз или съм жертва? Та предлагайки на обекта на моята любов да избяга с мене в Америка или в Швейцария, аз може би съм хранил при това най-почтителни чувства и съм мислил да постигна щастие за двамата!… Нали разумът служи на страстта; и аз може би себе си още повече погубвах, как мислите!…

— Съвсем не е там работата — с отвращение го прекъсна Расколников. — Чисто и просто вие сте противен, независимо от това дали сте прав, или не, и… не желая да ви познавам, и ви пъдя, и махайте се!…

Свидригайлов изведнъж се разсмя.

— Ама и вие… ама и вас не може да ви обърка човек! — каза той, като се смееше най-искрено. — Аз мислех да изхитрувам, но не можах, вие право в целта ударихте!

— Вие и сега продължавате да хитрувате.

— Че какво от това? Какво от това? — повтаряше Свидригайлов, превивайки се от смях. — Че това е bonne guerre 15 15 Добра война (фр.) , както се казва, и най-позволена хитрост!… Но все пак вие ме прекъснахте; тъй или иначе, повторно твърдя: никакви неприятности нямаше да има, ако не беше случаят в градината. Марфа Петровна…

— Марфа Петровна, казват, също сте я довършили? — грубо го прекъсна Расколников.

— А, вие и това сте чули? Впрочем как няма да чуете… Относно този ваш въпрос наистина не зная какво да ви кажа, макар че собствената ми съвест е извънредно спокойна в това отношение. Тоест да не помислите, че се опасявам от нещо: всичко това бе извършено при абсолютен ред и пълна точност. Медицинският преглед установи апоплексия, настъпила от къпането веднага след обилния обяд, при който е била изпита почти цяла бутилка вино, пък и нищо друго и не можеше да установи… Не, ето за какво си мислех аз известно време, особено когато пътувах насам, във вагона: не съм ли допринесъл за цялото това… нещастие, като съм я разстроил душевно или нещо подобно? Но заключих, че и това положително не е могло да стане.