Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Откъде се взе, кажете, моля ви се! Град на чиновници и всевъзможни семинаристи! Вярно, че преди аз много неща тук не съм забелязал, преди около осем години, когато се мотаех тук… Само на анатомията се надявам сега, Бога ми! — На каква анатомия?

— А колкото до тези клубове, дюсотовци, тези ваши поанти или този прогрес например — е, това нека става без мене — продължи той, като пак не обърна внимание на въпроса. — Пък и защо да ставам картоиграч-мощеник?

— А сте били и картоиграч?

— Може ли! Цяла компания бяхме, най-благоприлична, преди около осем години; прекарвахме си времето; и все, знаете, хора с обноски, поети имаше, капиталисти. Пък и изобщо при нас, в руското общество, най-добри обноски имат тези, които са бивали бити — забелязвали ли сте това? Аз сега, на село, се отпуснах. Но все пак тогава за малко не ме пъхнаха в затвора за дългове, заради едно гърче от Нежин. Случи се там Марфа Петровна, направи пазарлъка и ме откупи за тридесет хиляди сребърника. (Всичко дължах седемдесет хиляди.) Свързахме се с нея със законен брак и тя веднага ме откара в селото си като някакво съкровище. Нали е пет години по-стара от мене. Много ме обичаше. Седем години не съм напускал селото. И забележете, през целия си живот пазеше документ против мене, на чуждо име, за тези тридесет хиляди, тъй че, ако намислех да се разбунтувам за нещо — веднага в капана! И щеше да го направи! При жените всичко това върви заедно.

— А да не беше документът, щяхте ли да офейкате?

— Не зная какво да ви кажа. Мене този документ почти не ме ограничаваше. Никъде не ми се ходеше, а самата Марфа Петровна на два пъти ми предлага да отида в чужбина, виждайки, че скучая! Но защо! В чужбина бях ходил преди и винаги ми е било противно. Не че нещо, но зората изгрява, Неаполитанският залив, морето, гледаш и ти е някак тъжно. Най-противното е, че наистина тъгуваш по нещо! Не, в родината е по-добре: тук поне за всичко обвиняваш околните, а себе си оправдаваш. Аз сега може би бих заминал с експедиция на Северния полюс, защото j’ai le vin mauvais 16 16 Не ми понася виното (фр.) и ми е противно да пия, а освен виното нищо друго не остава. Опитвал съм.

А вярно ли е, че Берг в неделя щял да излети от Юсуповата градина с огромен балон; канел спътници срещу известно заплащане?

— А вие бихте ли се решили да летите с него?

— Аз?… Не… просто така… — промърмори Свидригайлов, сякаш наистина се бе замислил.

„Той да не би сериозно да говори?“ — помисли Расколников.

— Не, документът не ме ограничаваше — продължи Свидригайлов замислен, — сам не напусках селото. Пък и скоро ще стане година, откакто Марфа Петровна за именния ми ден ми върна този документ и даже ми подари освен това значителна сума. Тя разполагаше с капитал. „Виждате ли как ви доверявам, Аркадий Иванович“ — да, точно така се изрази. Вие не вярвате, че така се изрази? А знаете ли: аз на село станах добър стопанин; в околията ме знаят. И книги изписвах. Марфа Петровна отначало одобряваше, а после все се страхуваше, че ще се преуморя от учене.

— Вие, изглежда, много тъгувате за Марфа Петровна?

— Аз? Може би. Наистина може би. Да, а вие вярвате ли в привидения?

— В какви привидения?

— В какви — обикновени!

— А вие вярвате ли?

— Не, като че ли, pour vous plaire 17 17 За да ви угодя (фр.) … Тоест не че да…

— Да не би да ви се явяват? Свидригайлов някак странно го погледна.

— Марфа Петровна благоволява да ме посещава — каза той, като изкриви уста в някаква странна усмивка.

— Как така благоволява да ви посещава?

— Ами вече трети ден идва. Първия път я видях в самия ден на погребението, един час след като се бяхме върнали от гробищата. Това беше в навечерието на моето заминаване за тук. Втория път — онзи ден, по пътя, на разсъмване, на гара Малая Вишера; а третия път преди два часа, в квартирата, където живея, в стаята; бях сам.

— Наяве?

— Съвсем. И трите пъти наяве. Дойде, поговори около минута и си отиде през вратата; винаги през вратата. Даже сяка се чува.

— Защо тъй си и мислех, че с вас непременно се случва нещо подобно! — изрече изведнъж Расколников и в съшия миг се учуди, че е казал това. Той беше много развълнуван.

— Тъ-ъ-й ли? Вие сте го помислили? — с учудване запита Свидригайлов. — Нима? Е, не ви ли казах, че между нас има нещо общо, а?

— Никога не сте казвали това! — рязко и разпалено отговори Расколников.

— Не съм казвал? — Не!

— Стори ми се, че го казах. Одеве, когато влязох и видях, че лежите със затворени очи и се преструвате — веднага си казах: „Това е той, същият!“