Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Но вие наистина, наистина сте луд! — извика Расколников нетолкова дори разсърден, колкото учуден. — Как смеете да говорите така!

— Тъй си и знаех, че ще се развикате; но, първо, макар и да не съм богат, тези десет хиляди са ми излишни, тоест, никак, никак не ми трябват. Ако Авдотя Романовна не ги приеме, аз може би още по-глупаво ще ги изхарча. Това едно. Второ: съвестта ми е съвсем спокойна; предлагам ги без всякакви задни мисли. Може и да не вярвате, но впоследствие ще се убедите и вие, и Авдотя Романовна. Цялата работа е там, че аз наистина причиних известни грижи и неприятности на многоуважаемата ви сестричка, следователно, чувствайки искрено разкаяние, от сърце желая — не да се откупя, не да платя за неприятностите, а чисто и просто да направя за нея нещо полезно, на това основание, че нямам в края на краищата монопола да правя само зло. Ако в предложението ми имаше макар една милионна частица умисъл, нямаше да предлагам само десет хиляди, когато едва преди пет седмици й предлагах повече. Освен това аз може би много, много скоро ще се оженя за една девойка и следователно всички подозрения за някакви лоши намерения към Авдотя Романовна по силата на това трябва да отпаднат. В заключение ще кажа, че като се омъжва за господин Лужин, Авдотя Романовна взема същите тези пари, само че по друг път… Не се сърдете, Родион Романович, разсъдете спокойно и хладнокръвно.

Докато говореше това, самият Свидригайлов беше извънредно хладнокръвен и спокоен.

— Моля ви да спрете — каза Расколников. — Така или иначе това е непростително дръзко.

— Ни най-малко. Излиза, че на този свят човек може да прави само зло, а, от друга страна, няма право да направи нито капчица добро поради възприети празни формалности. Това е нелепо. Та ако аз бях умрял например и бях оставил тази сума на сестричката ви в завещанието си, нима тя и тогава щеше да откаже да ги приеме?

— Твърде е възможно.

— Това вече не. Но щом казвате не, не да бъде, нека е тъй. Само че понякога десет хиляди са чудесно нещо. Във всеки случай моля да предадете на Авдотя Романовна това, което казах.

— Не, няма да й предам.

— В такъв случай, Родион Романович, ще бъда принуден да направя всичко възможно да я видя лично и следователно да я безпокоя.

— А ако й предам, няма ли да се опитвате да я видите лично?

— Не зная всъщност какво да ви кажа. Много бих желал да я видя веднъж.

— Не се надявайте.

— Жалко. Впрочем вие не ме познавате. Но може би ще се сближим.

— Мислите ли, че ще се сближим?

— Защо не? — каза Свидригайлов с усмивка, стана и си взе шапката. — Аз всъщност не исках да ви безпокоя и идвайки насам, дори не се надявах много, макар впрочем физиономията ви да ме бе поразила още тази сутрин…

— Къде сте ме видели тази сутрин? — с безпокойство попита Расколников.

— Случайно… Все ми се струва, че във вас има нещо, което ми допада… Не се безпокойте, аз не съм натрапник; и с мошеници съм се разбирал, и на княз Свирбей, мой далечен роднина и велможа, не му омръзнах, и за Рафаеловата Мадона в албума на госпожа Прилукова можах да напиша, и с Марфа Петровна седем години, без да напускам селото, живях, и в дома на Вяземски на Сенния на времето съм преспивал, и в балона на Берг може би ще летя.

— Е, добре. Позволете да ви запитам скоро ли ще започнете пътуването си?

— Какво пътуване?

— Ами онова „пътешествие“… Нали сам казахте.

— Пътешествие? Ах, да!… Наистина аз ви говорих за пътешествие… Е, това е обширен въпрос… Но ако знаехте за какво питате! — добави той и изведнъж силно и отривисто се разсмя. — Аз може би вместо пътешествието ще се оженя; сватосват ме.

— Тук?

— Да.

— Кога успяхте?

— Но много искам да се видя веднъж с Авдотя Романовна. Сериозно моля. Хайде, довиждане… ах, да! Как щях да забравя! Предайте, Родион Романович, на вашата сестричка, че в завещанието си Марфа Петровна й е оставила три хиляди. Това е съвсем вярно. Марфа Петровна се разпореди една седмица преда да умре, в мое присъствие. След около две-три седмици Авдотя Романовна ще може да получи парите.

— Истината ли казвате?

— Истината. Предайте й. Е, ваш покорен слуга. Аз всъщност живея съвсем близо до вас.

Излизайки, Свидригайлов се сблъска на вратата с Разумихин.

Беше вече почти осем часът; двамата бързаха към Бакалеев, за да стигнат преди Лужин.

— Кой беше този? — попита Разумихин веднага щом излязоха на улицата.

— Това беше Свидригайлов, същият онзи мошеник, в чийто дом оскърбиха сестра ми, когато беше гувернантка у тях. Заради любовните му преследвания тя си отиде от тях, изгонена от жена му Марфа Петровна. Тази Марфа Петровна после молила Дуня за прошка, а сега изведнъж умряла. За нея говорихме одеве. Не зная защо, но аз много се страхувам от този човек. Пристигнал е веднага след погребението на жена си. Много е странен и е решил нещо… Той сякаш нещо знае… Трябва да пазим Дуня от него… ето това именно исках да кажа, чуваш ли?