Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Да я пазим? Че какво може да напакости той на Авдотя Романовна? Е, благодаря ти, Родя, че ми говориш така… Ще я пазим, ще я пазим!… Къде живее?

— Не зная.

— Защо не попита? Ех, жалко! Впрочем ще науча!

— Ти видя ли го? — попита Расколников след известно мълчание.

— Ами да, забелязах го; добре го забелязах.

— Ти наистина ли го видя? Ясно ли го видя? — настояваше Расколников.

— Но да, ясно го помня; между хиляди ще го позная, аз помня лица.

Пак замълчаха.

— Хм… гледай сега… — измърмори Расколников. — Защото, знаеш ли… помислих си… на мене все ми се струва… че това може и да е фантазия.

— За какво говориш? Не те разбирам добре.

— Ето всички казвате — продължи Расколников, като изкриви уста в усмивка, — че съм побъркан; и сега ми се стори, че може би наистина съм побъркан и само съм видял призрак!

— Какво говориш!

— Че кой знае? Може би наистина съм побъркан и всичко, което стана през тези дни, всичко може би съществува само във въображението ми…

— Ех, Родя! Пак те разстроиха!… Какво каза той, защо беше дошъл?

Расколников не отговори. Разумихин помисли около минута.

— Е, добре, чуй моя отчет — започна той. — Отбивах се у вас, ти спеше. После обядвахме, а после отидох при Порфирий. Заметов още беше при него. Аз исках да започна, но нищо не излезе. Все не можех да заговоря както трябва. Те като че не разбират и не могат да разберат, но съвсем не се срамуват. Дръпнах Порфирий към прозореца и започнах да му говоря, но пак, кой знае защо, не излезе, както исках: той гледа встрани и аз гледам встрани. Най-после му показах юмрук и го предупредих, че ще го пречукам по роднински. Той само ме погледна. Аз плюх и си отидох, това е всичко. Много глупаво. На Заметов не казах нито дума. Само че, виждаш ли: аз смятах, че съм объркал всичко, но като слизах по стълбите, ми дойде наум една мисъл, просто ме озари: за какво сме се загрижили ние с тебе? Ако имаше опасност за тебе или нещо такова, разбирам. А тебе какво те засяга всичко това! Ти нямаш нищо общо с тази работа и можеш да плюеш на тях; и пак ние ще се смеем последни; аз на твое място дори бих започнал да ги разигравам. Колко срамно ще им бъде после, а! Плюй на това; после може и да ги натупаме, а сега да се посмеем!

— Така е, разбира се! — отвърна Расколников. „А какво ли ще кажеш утре?“ — помисли си той. Чудна работа, досега нито веднъж не беше му минавало през ума: „Какво ще помисли Разумихин, когато научи?“ Като помисли това, Расколников втренчено го погледна. Отчетът на Разумихин за посещението у Порфирий почти не го заинтересува: толкова неща бяха изгубили значение оттогава и толкова други се бяха появили!…

В коридора се сблъскаха с Лужин; той беше дошъл точно в осем часа и търсеше стаята, така че влязоха тримата заедно, но без да се погледнат и без да се поздравят. Младежите минаха напред, а Пьотр Петрович от благоприличие се забави малко в антрето да си свали палтото. Пулхерия Александровна веднага излезе да го посрещне на вратата. Дуня се здрависваше с брат си.

Пьотр Петрович влезе и доста любезно, макар и с удвоена важност, се поклони на дамите. Впрочем гледаше така, сякаш се беше пообъркал малко и още не се беше окопитил. Пулхерия Александровна, също сякаш сконфузена, веднага побърза да настани всички около кръглата маса, на която кипеше самовар. Дуня и Лужин седнаха един срещу друг на двата края на масата. Разумихин и Расколников се паднаха срещу Пулхерия Александровна, Разумихин — до Лужин, а Расколников — до сестра си.

Настъпи кратко мълчание. Пьотр Петрович извади бавно батистена кърпичка, която лъхна на парфюм, и се изсекна с вид на човек, макар и добродетелен, но с малко накърнено достойнство и при това твърдо решен да иска обяснение. Още в антрето му мина през ума да не си сваля палтото и да си отиде и с това строго и внушително да накаже двете дами, за да ги накара отведнъж всичко да разберат. Но не се реши. При това този човек не обичаше неизвестността, а в случая трябваше да се изясни: щом така явно е нарушена заповедта му, значи, има нещо, а следователно по-добре е най-напред да се разбере какво; да ги накаже винаги ще има време, пък и в ръцете му са.

— Надявам се, че сте пътували добре? — обърна се той официално към Пулхерия Александровна.

— Слава Богу, Пьотр Петрович.

— Радвам се. Вие, Авдотя Романовна, също ли не се изморихте?

— Аз съм млада и силна, не се уморявам, но на мама и беше много трудно — отговори Дунечка.

— Какво да се прави; нашите национални пътища са твърде дълги. Огромна е тъй наречената майчица Русия… а на мене въпреки цялото ми желание, ми беше съвсем невъзможно да успея да дойда за посрещането. Надявам се обаче, че всичко е минало без особени затруднения?