Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Учудвам се, че вие поставяте така въпроса, Авдотя Романовна — все повече и повече губеше самообладание Лужин. — Като ви ценя и като ви обожавам, така да се каже, в същото време спокойно мога да не обичам някого от вашите близки. Като се стремя към щастието да получа ръката ви, аз не мога в същото време да поема задължения, несъвместими…

— Ах, оставете цялата тази докачливост, Пьотр Петрович — разпалено го прекъсна Дуня, — и бъдете такъв умен и благороден човек, за какъвто винаги съм ви смятала и искам да ви смятам. Аз ви дадох сериозно обещание; аз съм ваша годеница; доверете ми се в тази работа и вярвайте, аз ще мога да реша безпристрастно. Това, че поемам ролята на съдник, е също такава изненада за брат ми, каквато и за вас. Когато аз го поканих днес, след вашето писмо, непременно да дойде на нашата среша, нищо не му казах за намеренията си. Разберете, че ако вие не се одобрите, аз ще трябва да избирам между двама ви: или вие, или той. Така е поставен въпросът и от негова, и от ваша страна. Аз не искам и не трябва да сбъркам в избора. Заради вас трябва да скъсам с брат си; заради брат си трябва да скъсам с вас. Аз искам и мога да разбера сега със сигурност: брат ли ми е той? А за вас: скъпа ли съм ви, цените ли ме: съпруг ли сте за мене?

— Авдотя Романовна — с неприязън произнесе Лужин, — вашите думи са прекалено многозначителни за мене, ще кажа нещо повече, дори обидни, предвид на положението, което имам честта да заемам по отношение на вас. Без да кажа нито дума за това, че вие така обидно и странно поставяте на една дъска мене… и дръзкия младеж, с вашите думи вие допускате възможността да нарушите даденото ми обещание. Ви казвате: „или вие, или той“, следователно с това ми показвате колко малко знача за вас… аз не мога да допусна това при отношенията и… задълженията, съществуващи между нас.

— Как! — избухна Дуня. — Аз поставям вашите интереси наравно с всичко, което досега ми е било скъпо в живота, което досега е представлявало целият ми живот, а вие се обиждате, че ви давам малка цена!

Расколников мълчаливо и язвително се усмихна, Разумихин цял потрепера; но Пьотр Петрович не прие възражението, напротив, с всяка дума ставаше все по-свадлив и раздразнителен, сякаш това бе започнало да му доставя удоволствие.

— Любовта към бъдещия спътник в живота, към съпруга, трябва да е по-силна от любовта към брата — произнесе той сентенциозно, — и във всеки случай аз не мога да стоя на една дъска… Макар и да настоявах одеве, че в присъствието на брат ви не желая и не мога да изясня всичко, за което съм дошъл, все пак имам намерение още сега да се обърна към многоуважаемата ви майка за необходимото обяснение по един твърде основен и обиден за мене пункт. Синът ви — обърна се той към Пулхерия Александровна, — вчера, в присъствието на господин Разсудкин (или… мисля, че така беше? — извинете, забравих ви името — поклони се той любезно на Разумихин), ме обиди, като изопачи мисълта ми, която бях споделил с вас тогава в частен разговор, на чашка кафе, а именно, че женитбата с бедна девойка, изпитала вече горчивината на живота, според мене е по-изгодна в съпружеско отношение, отколкото женитбата с девойка, живяла в охолство, защото това е по-полезно за нравствеността. Вашият син умишлено преувеличи до нелепост значението на думите ми и според мене, основавайки се на вашата собствена кореспонденция. Ще се смятам щастлив, ако вие, Пулхерия Александровна, бъдете в състояние да ме убедите в противното и с това значително да ме успокоите. Кажете с какви именно изрази предадохте моите думи в писмото си до Родион Романович?

— Не помня — обърка се Пулхерия Александровна, — а ги предадох, както ги бях разбрала. Не зная как ви ги е предал Родя… Може би той нещо е преувеличил.

— Без ваше внушение той не е могъл да ги преувеличи.

— Пьотр Петровия — с достойнство произнесе Пулхерия Александровна, — доказателство за това, че ние с Дуня не сме възприели думите ви в много лош смисъл, е това, че сме тук.

— Точно така, майко! — одобрително каза Дуня.

— Излиза, че аз и за това съм виновен! — обиди се Лужин.

— Ето, Пьотр Петрович, вие все обвинявате Родион, а и вие самият написахте одеве за него в писмото си нещо, което не е вярно — добави окуражена Пулхерия Александровна.

— Не помня да съм писал нещо невярно.

— Вие сте писали — рязко каза Расколников, без да се обръща към Лужин, — че аз вчера съм дал парите не на вдовицата на прегазения, както действително беше, а на неговата дъщеря (която до вчера никога не бях виждал). Вие сте писали това, за да ме скарате с близките ми, и затова сте добавили, с гнусни изрази неща за поведението на една девойка, която не познавате. Всичко това е клюка и низост.