Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Не, аз, аз съм най-виновна от всички! — каза Дунечка, преглъщайки и целувайки майка си. — Аз се полакомих за парите му, но кълна се, братко, не можех дори да си представя, че е толкова недостоен човек. Ако го бях разбрала по-рано, нищо нямаше да ме съблазни! Не ме обвинявай, братко!

— Бог ни избави! Бог ни избави! — повтаряше Пулхерия Александровна, но някак несъзнателно, сякаш още не беше проумяла докрай какво се е случило.

Всички се радваха, след пет минути дори се смееха. Само от време на време Дунечка пребледняваше и свиваше вежди спомняйки си за случилото се. На Пулхерия Александровна и през ум не й беше минавало, че тя също ще се радва; сутринта още скъсването с Лужин й се струваше страшна беда. Но Разумихин беше във възторг. Той не смееше още да го изрази открито, но целият трепереше като в треска, сякаш тежък товар се бе свлякъл от сърцето му. Сега той има право да им отдаде целия си живот, да им служи… Ех, какво ли не може сега! Впрочем той още по-страхливо отпъждаше всякакви други мисли и се страхуваше от въображението си. Само Расколников продължаваше да седи на същото място, почти мрачен и дори разсеян.

Той, който най-много беше настоявал да изгонят Лужин, сега като че ли най-малко от всички се интересуваше от станалото. Дуня неволно помисли, че той все още й е много сърдит, а Пулхерия Александровна плахо се вглеждаше в него.

— Та какво ти каза Свидригайлов? — приближи се към него Дуня.

— Ах, да, да! — извика Пулхерия Александровна. Расколников вдигна глава:

— Той иска непременно да ти подари десет хиляди рубли и при това изявява желание да те види един път в мое присъствие.

— Да я види! За нищо на света! — извика Пулхерия Александровна. — И как смее да й предлага пари!

После Расколников предаде (твърде сухо) разговора си със Свидригайлов, без да казва за призрака на Марфа Петровна, за да не се разпростира надълго и нашироко, защото изпитваше отвращение да води какъвто и да било разговор освен най-необходимия.

— И ти какво му отговори? — попита Дуня.

— Отначало казах, че няма да ти предам нищо. Тогава той заяви, че по всякакъв начин ще се опита да се срещне с тебе, Уверяваше ме, че страстта му към тебе е била каприз и че сега не изпитва нищо… Не иска ти да се омъжиш за Лужин… Изобщо говори заплетено.

— Ти самият как си го обясняваш, Родя? Как ти се стори? — Да си призная, не разбирам добре нищо. Предлага десет хиляди, а иначе каза, че не е богат. Заявява, че иска да замине за някъде, а след десет минути забравя, че е говорил за това. Изведнъж казва също, че иска да се ожени и че вече го сватосват… Разбира се, той има някаква цел и вероятно — лоша. Но, от друга страна, някак странно е да се предположи, че би пристъпил към целта така глупаво, ако имаше лоши намерения спрямо тебе… Аз, разбира се, отказах от твое име да приема парите, веднъж завинаги. Изобщо видя ми се много странен и — дори… сякаш с признаци на лудост. Но може и да греша; това може би е просто преструвка от негова страна. Смъртта на Марфа Петровна, изглежда, му е повлияла…

— Успокой, Господи, душата й! — възкликна Пулхерия Александровна. — Вечно, вечно ще моля Бога за нея! Какво щеше да стане сега с нас, Дуня, без тези три хиляди! Господи, сякаш от небето паднаха! Ах! Родя, та тази сутрин ни бяха останали само три рубли и с Дунечка разчитахме само на това да заложим по-скоро някъде часовника, само и само да не взимаше от тоя, докато сам не се сети.

Дуня беше някак прекалено силно поразена от предложението на Свидригайлов. Тя стоеше замислена.

— Той е замислил нещо ужасно! — проговори тя почти шепнешком, като едва не трепереше.

Расколников забеляза този голям страх.

— Изглежда, че неведнъж още ще ми се наложи да се срещам с него — каза той на Дуня.

— Ще го следим! Аз ще го проследя! — енергично извика Разумихин. — Няма да го изпускам от очи! Родя ми позволи. Той сам ми каза одеве: „Пази сестра ми.“ А вие ще позволите ли, Авдотя Романовна?

Дуня се усмихна и му протегна ръка, но загриженият израз не изчезваше от лицето й. Пулхерия Александровна плахо я поглеждаше, впрочем трите хиляди явно я успокояваха.

След четвърт час всички водеха най-оживен разговор. Дори Расколников известно време, макар и да не разговаряше, внимателно слушаше. Ораторстваше Разумихин.

— И защо, защо ще заминавате! — с упоение им държеше той възторжена реч. — Какво ще правите в онова градче? А най-важното е, че тук сте заедно и сте необходими един на друг, толкова сте необходими — разберете ме! Е, поне за известно време… А мене ме вземете за приятел, за съдружник — и аз ви уверявам, че ще имаме отлично предприятие. Слушайте, ще ви обясня всичко с подробности — целия проект! На мене още сутринта, когато още нищо не беше се случило, ми минаваше през ума… Ето каква е работата: аз имам чичо (ще ви запозная; много разбрано и много почтено старче!), а този чичо има хиляда рубли капитал, самият той живее с пенсията си и няма нужда от тях. Вече втора година ми додява да взема от него тези хиляда, а на него да му плащам по шест на сто лихва. Аз разбирам каква е работата: той просто иска да ми помогне; но миналата година не ми трябваха, а тази година чаках само да пристигне, за да ги взема. После вие ще дадете още хиляда от вашите три и това е достатъчно на първо време и ние ще се обединим. А с какво ще се занимаваме?