Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Стига, майко, моля ви се, стига! — увещаваше я Авдотя Романовна. — Пьотр Петрович, бъдете така добър, вървете си.

— Ще си отида, но само една последна дума! — каза той, вече почти без да се владее. — Вашата майка, изглежда, съвсем е забравила, че аз реших да ви взема, така да се каже, след мълвата в града, която се беше разнесла по цялата околия относно вашата репутация. Пренебрегвайки заради вас общественото мнение и възстановявайки репутацията ви, аз, разбира се, можех твърде много да се надявам на възмездие и дори да изисквам от вас благодарност… Но едва сега ми се отвориха очите! Виждам сам, че може би съм постъпил твърде, твърде необмислено, пренебрегвайки гласа на обществото…

— Абе той мисли ли какво може да го сполети! — извика Разумихин, скачайки от стола и вече готов да се нахвърли върху него.

— Вие сте долен и зъл човек! — каза Дуня.

— Нито дума! Нито жест! — извика Расколников, възпирайки Разумихин; и се доближи плътно до Лужин.

— Моля да напуснете! — каза той тихо и отчетливо. — И нито дума повече, инак…

Пьотр Петрович няколко секунди го гледа с бледо и изкривено от злоба лице, после се обърна, излезе и, разбира се, рядко някой е отнасял в сърцето си толкова много злобна ненавист срещу друг човек, колкото изпитваше той спрямо Расколников. Него и само него обвиняваше той за всичко. Интересно, че вече слизайки по стълбите, той все още си въобразяваше, че работата може би съвсем не е загубена и що се отнася само до дамите, е дори твърде, твърде поправима.

Най-главното беше това, че той до последната минута съвсем не очакваше подобна развръзка. Той се държа надменно до последния момент, не допускайки дори възможността двете бедни и беззащитни жени да могат да се изтръгнат от властта му. За това убеждение допринесоха много високомерието и онази степен на самоувереност, която е най-добре да се нарече самовлюбеност. Пьотр Петрович, който сам си беше пробил път в живота, имаше болезнения навик да се любува сам на себе си, ценеше високо ума и способностите си и дори понякога, насаме, се любуваше на лицето си в огледалото. Но най-много от всичко на света обичаше и ценеше спечелените си с труд и всевъзможни средства пари: те го издигаха до всичко, което стоеше по-високо от него.

Напомняйки сега с горчивина на Дуня за това, че се беше решил да я вземе въпреки лошата мълва за нея, Пьотр Петрович говореше напълно искрено и дори изпитваше дълбоко негодувание срещу такава „черна неблагодарност“.

А същевременно, когато тогава се сватосваше за Дуня, той беше вече напълно убеден в нелепостта на всички тези сплетни, опровергани публично от самата Марфа Петровна и отдавна вече изоставени от цялото градче, което горещо оправдаваше Дуня. Пък и самият той не би отрекъл сега, че е знаел всичко това още тогава. И въпреки това все пак високо ценеше своята решимост да издигне Дуня до себе си и смяташе това за подвиг. Казвайки сега това на Дуня, той изказваше своята тайна, лелеяна мисъл, на която вече неведнъж се беше любувал, и не можеше да разбере как другите можеха да не се любуват на подвига му. Дошъл тогава да посети Расколников, той беше влязъл с чувство на благодетел, който се готви да пожъне плодовете и да изслуша твърде приятни комплименти. И, разбира се сега, когато слизаше по стълбите, той се чувстваше във висша степен обиден и недооценен.

А Дуня му беше просто необходима; за него беше немислимо да се откаже от нея. Отдавна вече, вече от няколко години той с наслада мечтаеше за женитба, но все трупаше пари и чакаше. С упоение си мислеше, дълбоко в себе си, за благонравна и бедна (непременно бедна) девойка, много младичка, много хубава, благородна и образована, много плаха, изпитала извънредно много нещастия и напълно покорна, такава, която цял живот да го смята за свой спасител, да благоговее пред него, да му се подчинява и да се възхищава от него и само от него. Колко сцени, колко сладостни епизоди бе създал той във въображението си на тази съблазнителна и игрива тема, когато си почиваше насаме след работа! И ето — мечтата на толкова години вече почти се осъществяваше: красотата и образоваността на Авдотя Романовна го поразиха, безпомощното й положение го възбуди до последен предел. Той беше намерил дори повече, отколкото беше мечтал: беше намерил горда и добродетелна девойка с характер; тя го превъзхождаше по възпитание и по образование (той чувстваше това) — и именно такова същество ще му бъде робски благодарно цял живот за неговия подвиг и благоговейно ще се прекланя пред него, а той ще бъде неограничен и всевластен повелител!… Сякаш нарочно наскоро, след дълго обмисляне и изчакване, той бе решил най-после коренно да промени кариерата си и да започне по-широка дейност, а успоредно с това малко по малко да премине и в по-висше общество, за което отдавна вече с наслада си мечтаеше… С една дума, беше решил да си опита късмета в Петербург. Той знаеше, че с помощта на жените може „твърде, твърде“ много да се спечели. Обаянието на една прелестна, добродетелна и образована жена можеше поразително да облекчи неговия път, да привлече другите към него, да му създаде ореол… и ето — всичко рухваше! Този внезапен, отвратителен разрив сега му подейства като гръмотевичен удар. Това беше някаква отвратителна шега, нелепост! Той само се беше позаинатил малко; дори не успя да се изкаже, просто се пошегува, увлече се, а всичко завърши така сериозно! И най-после нали той вече обичаше по своему Дуня, вече властваше над нея в мечтите си — и изведнъж!… Не! Още утре, още утре всичко това трябва да се възстанови, да се излекува, да се оправи, а най-важното — да се унищожи това високомерно хлапе, това момченце, което беше причина за всичко. С болезнено чувство си спомняше също някак неволно и за Разумихин… впрочем в това отношение той скоро се успокои: „Само липсваше и този да го поставят редом с него!“ Единственият човек, от когото наистина се страхуваше сериозно, беше Свидригайлов… С една дума, предстояха му много грижи.