Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Родя, Родя! Сдобри се с нас, нека бъде както преди! — възкликна нещастната майка.

Той бавно се обърна към вратата и бавно излезе от стаята. Дуня го настигна.

— Братко! Какво правиш с мама! — прошепна тя с поглед пламтящ от негодувание.

Той мрачно я погледна.

— Нищо, аз ще дойда, аз ще идвам!… — измърмори полугласно, сякаш не съзнаваше напълно какво иска да каже и излезе от стаята.

— Безчувствен, злобен егоист! — извика Дуня.

— Той е по-бър-кан, а не безчувствен! Той е луд! Нима не виждате това? Тогава вие сте безчувствена!… — горещо прошепна Разумихин над самото й ухо, като силно й стисна ръката.

— Ей сега ще дойда! — извика той, обръщайки се към премалялата Пулхерия Александровна, и изтича от стаята. Расколников го чакаше в дъното на коридора.

— Знаех, че ще дотърчиш — каза той. — Върни се и остани с тях… Бъди и утре с тях… и винаги. Аз… може би ще дойда… ако е възможно. Сбогом!

И без да му подава ръка, тръгна.

— Но къде отиваш? Какво правиш! Какво става с тебе! Може ли така!… — мърмореше съвсем обърканият Разумихин.

Расколников се спря още веднъж.

— Веднъж завинаги ти казвам: никога за нищо не ме питай. Нямам какво да ти отговоря… Не идвай при мене. Аз може би ще дойда тук… Остави ме, а тях… не ги оставяй. Разбираш ли ме?

В коридора беше тъмно; те стояха до лампата. Около минута се гледаха мълчаливо. През целия си живот Разумихин щеше да помни тази минута. Пламтящият и втренчен поглед на Расколников всяка минута сякаш ставаше все по-силен, проникваше в душата му, в съзнанието му. Изведнъж Разумихин потрепера. Нещо странно сякаш премина между тях… Някаква идея се плъзна, нещо като намек; нещо ужасно, безобразно и изведнъж разбрано и от двете страни… Разумихин пребледня като мъртвец.

— Сега разбираш ли?… — каза изведнъж Расколников с болезнено изкривено лице. — Върни се, иди при тях — добави той изведнъж и като се обърна бързо, излезе…

Няма да описвам сега какво беше тази вечер у Пулхерия Александровна, как се върна при тях Разумихин, как ги успокояваше, как се кълнеше, че трябва да оставят Родя да си почине от болестта, кълнеше се, че Родя непременно ще дойде, че ще идва всеки ден, че той е много, много разстроен, че не бива да го ядосват; как той, Разумихин, ще се грижи за него, ще му намери добър лекар, най-добрия, цял консилиум… С една дума, от тази вечер Разумихин стана техен син и брат.

А Расколников се запъти право към къщата край канала, където живееше Соня. Къщата беше триетажна, стара, боядисана в зелено. Той успя да намери портиера и получи от него доста неопределени упътвания за жилището на Капернаумов, шивача. Като намери в ъгъла на двора входа откъм тясното и тъмно стълбище, той се изкачи най-после на втория етаж и стигна до коридора, който опасваше етажа откъм двора. Докато търсеше в тъмното и недоумяваше къде може да бъде вратата на Капернаумови, изведнъж на три крачки от него се отвори някаква врата; той машинално се хвана за нея.

— Кой е? — тревожно запита женски глас.

— Аз съм… идвам при вас — отвърна Расколников и влезе в тесничко антре. Там, на продънен стол, в изкривен меден свещник бе сложена свещ.

— Вие! Господи! — слабо извика Соня и застана като вцепенена.

— Откъде се влиза при вас? Оттук ли? — И Расколников, като се мъчеше да не я гледа, бързо мина в стаята.

След минута влезе със свещта и Соня, остави я и застана пред него съвсем объркана, в неизразимо вълнение и явно изплашена от неочакваното посещение. Изведнъж червенина заля бледото й лице и дори сълзи се показаха на очите й… Беше й тежко и срамно, и сладко… Расколников бързо се обърна и седна на стола до масата. С един поглед успя да обхване стаята.

Тя беше голяма, но извънредно ниска, единствената, която Капернаумови даваха под наем; заключената врата отляво водеше към тях. Отдясно имаше още една врата, винаги залостена. Тя водеше към друга, съседна квартира, с друг номер. Стаята на Соня приличаше на някакъв навес, тя представляваше твърде неправилен четириъгълник и това й придаваше нещо уродливо. Стената с три прозореца, които гледаха към канала, прерязваше стаята някак косо, от което единият ъгъл, ужасно остър, оставаше някъде в дълбочина, така че при слабо осветление човек не можеше дори добре да го види; а другият ъгъл беше прекалено безобразно тъп. В цялата тази голяма стая почти нямаше мебели. В ъгъла вдясно стоеше креват; до него, точно до вратата, стол. Край същата стена, където беше креватът, точно до вратата към другата квартира, имаше проста дървена маса, покрита със синя покривка; до масата бяха сложени два плетени стола. Освен това до противоположната стена, близо до острия ъгъл, имаше малък скрин от просто дърво, който някак се губеше в празната стая. Ето всичко, което имаше в стаята. Жълтеникавите изпоцапани и извехтели тапети бяха почернели във всички ъгли; тук навярно зиме беше влажно и задимено. Бедността беше явна; дори креватът беше без завески. Соня мълчаливо гледаше гостенина си, който така внимателно и безцеремонно оглеждаше стаята й, и дори най-накрая се разтрепера от страх, сякаш стоеше пред съдия, в чиито ръце беше съдбата й.