Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Лицето на Соня изведнъж страшно се измени; по него преминаха спазми. Тя го погледна с неописуем укор, поиска да каже нещо, но не можа да изговори нито дума и само изведнъж горчиво-горчиво зарида, закрила лицето с с ръце.

— Вие казвате, че Катерина Ивановна полудява; вие самата полудявате — каза той след известно мълчание.

Минаха около пет минути. Той все ходеше напред-назад, като мълчеше и не я поглеждаше. Най-после отиде при нея; очите му блестяха. Хвана я с две ръце за раменете и я погледна право в разплаканото лице. Погледът му беше сух, възбуден, остър, устните му силно потреперваха… Изведнъж бързо се наведе целият и като се отпусна на пода, целуна краката й. Соня в ужас се отдръпна от него като от луд. И наистина той гледаше съвсем като луд.

— Какво правите, какво правите! Пред мене! — шепнеше тя пребледняла и сърцето й изведнъж мъчително се сви. Той веднага стана.

— Не се поклоних на тебе, на цялото човешко страдание се поклоних — някак безумно произнесе той и отиде до прозореца. — Слушай — добави, като се върна при нея след минута, — одеве казах на един, който ме обиди, че не струва колкото малкото ти пръстче… и че днес направих чест на сестра си, като я сложих да седне до тебе.

— Ах, какво сте му казали! И в нейно присъствие? — изплашено извика Соня. — Да седи до мене! Чест! Та аз съм… безчестна, аз съм голяма, голяма грешница! Ах, какво сте казали!

— Не за безчестието и греха ти казах това за тебе, а за великото ти страдание. А че си грешница, това е така — добави той почти възторжено, — и най-много си грешница затова, че напразно си се умъртвила и предала. И това ако не е ужас… Как да не е ужас, че живееш в тази кал, която така ненавиждаш, и в същото време знаеш (трябва само да разтвориш очи), че с това никому не помагаш и никого от нищо не спасяваш! Но кажи ми най-после — изговори той почти в изстъпление, — как такъв позор и такава низост могат да съществуват у тебе наред с други, противоположни и свети чувства? Та би било по-справедливо, хиляда пъти по-разумно направо да се хвърлиш във водата и да сложиш край на всичко!

— А с тях какво ще стане? — тихо попита Соня, като го погледна страдалчески, но същевременно сякаш съвсем не се учуди на предложението му. Расколников я погледна особено.

Той прочете всичко в един-единствен неин поглед. Значи наистина самата тя вече беше мислила за това. Може би много пъти и сериозно беше обмисляла в отчаяние как отведнъж да сложи край, и то така сериозно, че сега почти не се учуди на предложението му. Дори жестокостта на думите му не забеляза (смисъла на укорите му и особено това как той гледа на нейния позор тя, естествено, също не забеляза и той видя това). Но той напълно разбра как чудовищно болезнено бе я мъчила, и то отдавна вече, мисълта за нейното безчестно и позорно положение. Но какво, какво е могло, мислеше той, досега да я възпира отведнъж да сложи край? И едва сега разбра напълно какво значеха за нея тези нещастни малки деца-сирачета и тази полупобъркана Катерина Ивановна с нейната туберкулоза и удряне на главата в стената.

Но въпреки това за него все пак беше ясно, че Соня с нейния характер и с възпитанието, което все пак беше получила, в никакъв случай не можеше да продължава така. Все пак за него оставаше въпросът защо тя така прекалено дълго е могла да остане в такова положение и не е полудяла, щом не е имала сили да се хвърли във водата? Разбира се, той виждаше, че положението на Соня е случайно явление в обществото, макар, за съжаление, далеч не единично и не изключително. Но именно тази случайност, това, че тя имаше известно образование и целият й предшестващ живот можеха като че ли да я убият веднага, още от първата крачка по този отвратителен път. Но какво я крепеше? Нали не развратът? Целият този позор очевидно я беше докоснал само механично; от истинския разврат в сърцето й не беше проникнала още нито капка: той виждаше това; виждаше я изцяло…

„За нея има три изхода — мислеше той: да се хвърли в канала, да се намери в лудницата или… или, най-после, да се отдаде на разврат, който приспива ума и вкаменява сърцето.“ Последната мисъл му беше най-отвратителна; но той беше вече скептик, беше млад, мислеше отвлечено и следователно беше жесток, а затова и не можеше да не вярва, че последният изход, тоест развратът, беше най-вероятен.

„Но нима това е истина — възкликна той в себе си, — нима и това създание, запазило още чистотата на духа, съзнателно ще затъне най-накрая в тази отвратителна, смрадлива яма? Дали вече не е започнала да затъва, а е могла да издържи досега само защото порокът не й се струва вече толкова отвратителен? Не, не, не може да бъде — възкликваше той, както одеве Соня. — Не, от канала я е възпирала досега мисълта за греха и те, онези… И ако тя още не е полудяла… Но кой казва, че не е полудяла вече? Нима може да се говори така, както тя говори? Нима със здрав разсъдък може да се стои така над гибелта, над самата смрадна яма, в която вече затъва, и да маха с ръце и да запушва уши, когато й говорят за опасността? Какво, чудо ли чака да стане? Сигурно. Нима всичко това не са признаци на лудост?“