Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Очите му блестяха. „Като малоумен!“ — помисли на свой ред Соня.

— Къде ще вървим? — със страх попита тя и неволно отстъпи назад.

— Откъде да знам? Зная само, че по един и същи път, със сигурност го знам — и толкова. С еднаква цел!

Тя го гледаше и не разбираше нищо. Разбираше само, че той е ужасно, безкрайно нещастен.

— Никой от тях нищо няма да разбере, ако им говориш — продължи той, — а аз разбрах. Ти си ми нужна, затова дойдох при тебе.

— Не разбирам… — прошепна Соня.

— После ще разбереш. Нима ти не стори същото? Ти също престъпи… могла си да престъпиш. Ти си се самоубила, ти си погубила своя живот (това е все същото!). Ти би могла да живеещ с духа и с разума си, а ще завършиш на Сенния… Но ти не можеш да издържиш и ако останеш сама, ще полудееш като мене. Ти и сега си вече като побъркана; значи, ние трябва да вървим заедно, по един път! Да вървим!

— Защо? Защо говорите това! — каза Соня, странно и силно развълнувана от думите му.

— Защо? Защото не може да продължаваме така — ето защо! Нали трябва най-после да разсъдим сериозно и прямо, а не като Деца да плачем и да викаме, че Бог няма да допусне! Е, какво ще стане, ако наистина те откарат утре в болница? Онази е луда и туберкулозна, ще умре скоро, а децата? Нима Полечка няма да загине? Нима не си виждала тук деца, по ъглите, които майките им пращат да просят милостиня? Проверявал съм къде живеят тия майки и в каква обстановка. Там децата не могат да останат деца. Там седемгодишният е развратен и крадец. А нали децата се образ Христов: „На такива е царството небесно.“ Той заповядал да ги почитаме и обичаме, те са бъдещето на човечеството…

— Но какво, какво да правим? — плачейки истерично и кършейки ръце, повтаряше Соня.

— Какво да правим? Да строшим, което трябва, веднъж завинаги, и толкова — и да понесем страданието! Какво? Не разбираш? После ще разбереш… Свобода и власт, главно власт! Над всички треперещи твари и над целия мравуняк!… Ето целта! Помни това! Това е моето напътствие към тебе! Аз може би за последен път говоря с тебе. Ако не дойда утре, сама ще научиш всичко и тогава си спомни тези думи. И някога, по-късно, след години може и да разбереш какво са означавали те. А ако дойда утре, ще ти кажа кой уби Лизавета. Прощавай!

Соня цялата потрепера от уплаха. — Та нима вие знаете кой я е убил? — попита тя, изстивайки от ужас, като го гледаше безумно.

— Зная и ще кажа… На тебе, само на тебе! Тебе избрах. Не за прошка ще дойда да те моля, просто ще ти кажа. Аз отдавна съм те избрал, за да ти го кажа, още тогава, когато баща ти ми говори за тебе и когато Лизавета беше жива, си помислих това. Прощавай. Не ми подавай ръка. Утре!

Той излезе. Соня го гледаше, като да беше луд, но и тя самата беше като безумна и чувстваше това. Виеше й се свят. Господи, откъде знае кой е убил Лизавета? Какво значеха тези думи? „Това е страшно!“ Но в същото време мисълта не й минаваше през ума. Никак! Никак!… „О, той трябва да е ужасно нещастен!… Напуснал майка си и сестра си. Защо? Какво е станало? И какви са му намеренията? Какво й беше казал той? Той й целуна краката и говореше… говореше (да, той ясно каза това), че без нея вече не може да живее… О, господи!“

Соня прекара цялата нощ в треска и бълнуване. Тя скачаше от време на време, плачеше, чупеше ръце или пак се унасяше в трескав сън и й се присънваха Полечка, Катерина Ивановна, Лизавета, четенето на Евангелието и той… той, бледото му лице, пламтящите очи… Той й целува краката, плаче… О, Господи!

Зад вратата вдясно, зад същата онази врата, която отделяше квартирата на Соня от квартирата на Гертруда Карловна Реслих, имаше междинна стая, отдавна вече празна, която спадаше към квартирата на г-жа Реслих. Тая стая тя даваше под наем, за което бяха сложени обявления на вратата, а други бяха налепени по стъклата на прозорците към канала. Соня отдавна беше свикнала да смята тази стая за необитаема. А в действителност през цялото това време в празната стая до вратата беше стоял господин Свидригайлов и притаен, беше подслушвал. Когато Расколников излезе, той постоя, помисли, отиде на пръсти до стаята си, съседна на празната стая, взе стол и безшумно го пренесе до самата врата, водеща към стаята на Соня. Разговорът му се стори занимателен и много, много му хареса — толкова му хареса, че си донесе и стола, за да не трябва в бъдеще, утре например, да се излага пак на неприятността да стои цял час на крака, а да се настани по-удобно и да може вече удоволствието му да е пълно във всяко отношение.