Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

И изведнъж усети, че мнителността му, само от допира с Порфирий, от две думи само, от два само погледа, вече се разрасна в миг, добивайки чудовищни размери… и че това е страшно опасно: нервите ми се опъват, вълнението му расте. „Беда! Беда!… Пак ще се изтърва.“

— Да-да-да! Не се безпокойте! Има време, има време — бърбореше Порфирий Петрович, като ходеше напред-назад покрай масата, но някак без всякаква цел, като че се спускаше ту към прозореца, ту към бюрото, ту пак към масата и ту избягваше мнителния поглед на Расколников, ту изведнъж спираше на място и го гледаше право в очите. А малката му дебела и кръгла фигурка изглеждаше извънредно странна, като топка, която се търкаля в различни посоки и веднага отскача от всички стени и ъгли.

— Има време, има време!… Пушите ли? Имате ли? Заповядайте една цигарка… — продължи той и подаде на госта цигара.

— Знаете ли, аз ви приемам в канцеларията, а квартирата ми е също тук, зад преградката… държавна, но сега живея временно под наем. Тук трябваше да се направят някои поправчици. Сега е почти готово… държавна квартира, това, знаете ли, е чудесно нещо, а? Как мислите?

— Да, чудесно нещо — отговори Расколников, като го гледаше почти с насмешка.

— Чудесно нещо, чудесно нещо… — повтаряше Порфирий Петрович, сякаш изведнъж се беше замислил за съвсем друго, — да, чудесно нещо! — едва не извика той най-после, като изведнъж обърна очи към Расколников и се спря на две крачки от него. Това многократно глупавичко повтаряне, че държавната квартира е чудесно нещо, прекалено противоречеше с пошлостта си на сериозния, мислещ и загадъчен поглед, който той впери сега в госта си.

Но това още повече разпали злобата на Расколников и той вече не можа да се въздържи от едно насмешливо и твърде непредпазливо предизвикателство.

— Знаете ли какво — попита изведнъж, като го гледаше почти дръзко и сякаш изпитваше наслада от дързостта си, — съществува, струва ми се, такова юридическо правило, такъв юридически похват — за всички видове следователи — отначало да започват отдалече, от дреболийки или даже от нещо сериозно, но съвсем странично, за да ободрят, така да се каже, или по-точно, за да развлекат разпитвания, да приспят бдителността му и после изведнъж, по най-неочакван начин, да го халосат право по темето с някакъв най-съдбоносен и опасен въпрос; така ли е? Това, струва ми се, и досега свято се отбелязва във всички правила и наставления?

— Така, така… та вие какво мислите, че аз с държавната квартира един вид… а? — И като каза това, Порфирий Петрович присви очи и намигна, нещо весело и хитро пробягна по лицето му, бръчиците по челото му изчезнаха, очичките му се свиха, чертите на лицето му се изопнаха и той изведнъж се заля в нервен, продължителен смях, като трепереше и се тресеше с цялото си тяло и гледаше Расколников право в очите. Онзи също се засмя с известно усилие, но когато, Порфирий видя, че той също с смее, се заля вече в такъв смях, че стана почти моравочервен отвращението на Расколников изведнъж взе връх над всякаква предпазливост: той престана да се смее, намръщи се и дълго с ненавист гледа Порфирий, без да сваля от него очи през цялото време на продължителния му и сякаш нарочно неспиращ смях. Непредпазливостта впрочем беше явна и от двете страни: излизаше, че Порфирий Петрович като че ли се смее на госта си право в очите, а той приема този смях с омраза и твърде малко се смущава от това обстоятелство. Последното беше твърде показателно за Расколников: той разбра, че навярно Порфирий Петрович и одеве съвсем не се е смущавал, а, напротив, самият той, Расколников, май падна в капана; че тук явно има нещо, което той не знае, някаква цел; че може би всичко е вече подготвено и ей сега моментално ще се разкрие и ще се стовари върху него… Той веднага премина направо към въпроса, стана от мястото си и си взе фуражката.

— Порфирий Петрович — започна той решително, но доста ядосан, — вие вчера изявихте желание да дойда за някакви разпити (той особено наблегна на думата разпити). Аз дойдох и ако ви е необходимо, питайте, а в противен случай позволете ми да си отида. Нямам време, зает съм… Трябва да отида на погребението на онзи премазан чиновник, за когото вие… също знаете… — добави той и веднага кипна, че го беше добавил и затова още повече се подразни: — На мене всичко това ми омръзна, чувате ли, и то отдавна… отчасти затова и бях болен… с една дума — почти извика той, като почувства, че изречението за болестта е още по-неуместно, — с една дума, благоволете или да ме разпитате, или веднага да ме освободите… а ако ще ме разпитвате — то само по установения формален ред! Иначе няма да позволя; и затова засега довиждане, защото нямаме вече какво да правим заедно.