Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Когато на другата сутрин, точно в единадесет часа, Расколников влезе в сградата на участъка в отделението на пристава по следствените дела и помоли да доложат за него на Порфирий Петрович, той дори се учуди, че толкова дълго не го приемат: минаха поне десет минути, преди да го повикат. А според него трябваше веднага просто да се нахвърлят отгоре му. Той стоеше в чакалнята, а наоколо сновяха хора, които явно съвсем не се интересуваха от него. В съседната стая, която приличаше на канцелария, седяха и пишеха няколко писари и беше очевидно, че никой от тях нямаше дори понятие кой е и какво представлява Расколников. С неспокоен и подозрителен поглед следеше той наоколо си, оглеждайки: няма ли край него поне някакъв стражар, някакво тайно око, оставено да го следи, да не избяга някъде? Но нямаше нищо подобно: виждаше само заетите с дребни грижи лица на чиновниците, после още някакви хора и той на никого не беше нужен; можеше да поеме веднага накъдето поиска. Все повече и повече се затвърждаваше у него мисълта, че ако наистина този загадъчен човек от вчера, този призрак, появил се изпод земята, знае всичко и всичко е видял, нима щяха да допуснат той, Расколников, да стои сега така и спокойно да чака? И нима щяха да го чакат тук до единадесет часа, докато той сам благоволи да дойде? Излизаше, че или този човек още нищо не е казал, или… или просто също нищо не знае и сам, с очите си нищо не е видял (пък и как би могъл да види?), а следователно всичко това, вчерашното, което се случи с него, Расколников, пак е било призрак, роден от възбуденото му и болно въображение. Тази догадка още вчера дори, през време на най-силните тревоги и на отчаянието, бе започнала да се затвърждава в него. Премислил сега всичко, готвейки се за ново сражение, той почувства изведнъж, че трепери и дори негодувание закипя в него при мисълта, че трепери от страх пред омразния Порфирий Петрович. Най-ужасното за него беше да се срещне пак с този човек: той го мразеше безгранично, безкрайно и дори се страхуваше да не се издаде някак с омразата си. И толкова силно беше негодуванието му, че веднага престана да трепери; приготви се да влезе със студен и дързък вид и си даде дума колкото може повече да мълчи, да се вглежда и да се вслушва и този път поне на всяка цена да надвие болезнено възбудената си природа. В този момент го повикаха при Порфирий Петрович.

Оказа се, че в тази минута Порфирий Петрович беше сам в кабинета си. Неговият кабинет беше стая нито голяма, нито малка; в нея имаше голямо писалище, сложено пред мушамен диван, бюро, шкаф в ъгъла и няколко стола — все канцеларска мебел от жълто полирано дърво. В ъгъла, на задната стена или по-право преградка, имаше заключена врата, по-нататък, отвъд преградката, трябваше следователно да има още някакви стаи. При влизането на Расколников Порфирий Петрович веднага затвори вратата, през която той влезе, и те останаха сами. Той посрещна госта си явно с най-весел и приятен израз и едва след няколко минути Расколников по известни признаци забеляза в него някакво смущение — сякаш изведнъж го бяха объркали или го бяха заварили да върши нещо много тайно и скрито.

— А, уважаеми! Ето ви и вас… из нашия край… — започна Порфирий, като му протегна и двете си ръце. — Е, седнете, любезни! Или вие може би не обичате да ви наричат уважаеми и… любезни — така tout court 19 19 Съвсем фамилиарно (фр.) . Моля ви да не го смятате за фамилиарност… Ето тук, на канапенцето.

Расколников седна, без да сваля очи от него.

„Из нашия край“, извинете за фамилиарността, френският израз „tout court“ и пр., и пр. — всичко това бяха характерни признаци. „Той обаче ми протегна и двете си ръце, а нито една не ми подаде, навреме ги дръпна“ — мина му през ума. Двамата се следяха взаимно, но щом погледите ми се срещнеха, и двамата мълниеносно ги отместваха.

— Донесох това заявление… за часовника… ето. Написано ли е както трябва или да го препиша?

— Какво? Заявление? Да, да… не се безпокойте, точно така е — каза сякаш бързаше за някъде Порфирий Петрович и след това взе заявлението и го прегледа. — Да, точно така. Нищо повече не е нужно — потвърди той също така набързо и сложи заявлението на масата. После, след минута, вече говорейки за друго, пак го взе от масата и го премести на бюрото си.

— Вие, струва ми се, казвахте вчера, че бихте искали да ме разпитате… както му е редът… за познанството ми с тази… убитата? — започна Расколников. „Е, защо вмъкнах струва ми се?“ — премина мълниеносно през ума му. „Но защо се безпокоя толкова, че съм вмъкнал това струва ми се?“ — премина през ума му веднага като мълния друга мисъл.