Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Той упорито се спря на тази мисъл. Този изход дори му харесваше повече от всеки друг. Започна по-внимателно да се вглежда в нея.

— Ти много ли се молиш на Бога, Соня? — попита я той.

Соня мълчеше, той стоеше до нея и чакаше отговор.

— Че какво щях да бъда аз без Бога? — бързо, енергично пошепна тя, като го погледна за миг с блесналите си изведнъж очи и силно стисна ръката му.

„Точно така“ — каза си той.

— А какво прави Бог за тебе? — продължи да я разпитва. Соня дълго мълча, сякаш не беше в състояние да отговори. Слабичките и гърди бързо се повдигаха от вълнение.

— Мълчете! Не питайте! Вие не заслужавате!… — извика тя изведнъж, гледайки го строго и гневно.

„Точно така! Точно така!“ — повтаряше се той упорито наум.

— Всичко прави! — бързо прошепна тя, като отново наведе глава.

„Ето изхода! Ето и обяснението на изхода!“ — реши той в себе си, като я разглеждаше с жадно любопитство.

С ново, странно, почти болезнено чувство се взираше той в това бледо, слабо и неправилно, ъгловато личице, в тези кротки сини очи, които можеха да блестят с такъв пламък, с такова сурово, енергично чувство, в това малко тяло, което още трепереше от негодувание и гняв, и всичко това му се струваше все повече и повече странно, почти невъзможно. „Юродива! Юродива!“ — повтаряше си той.

На скрина имаше някаква книга. Разхождайки се напред-назад, той всеки път я забелязваше; а сега я взе и я погледна. Беше Новият завет в руски превод. Книгата беше стара, поокъсана, в кожена подвързия.

— Това откъде е? — извика й той високо. Стоеше все на същото място, на три крачки от масата.

— Донесоха ми я — отговори тя сякаш неохотно и без да го погледне.

— Кой ти я донесе?

— Лизавета я донесе, бях я помолила.

„Лизавета! Странно!“ — помисли той. Всичко у Соня ставаше за него някак все по-страшно и по-чудесно с всяка минута. Той доближи книгата към свещта и я запрелиства.

— Къде пише за Лазар? — попита той изведнъж.

Соня упорито гледаше земята и не отвръщаше. Тя стоеше малко встрани от масата.

— За възкресението на Лазар къде пише? Намери ми го, Соня. Тя го погледна изкосо.

— Не е там, където търсите… в четвъртото евангелие е… — студено прошепна тя, без да се доближава към нето.

— Намери го и ми го прочети — каза той, седна, облегна се на масата, подпря глава с ръка и мрачно впери поглед встрани, като се приготви да слуша.

„След около три седмици на седми километър, моля заповядайте. Аз, изглежда, ще бъда там, ако не стане нещо по-лошо“ — мислеше си той.

След като изслуша недоверчиво странното желание на Расколников, Соня нерешително пристъпи към масата. Все пак взе книгата.

— Не сте ли го чели? — попита тя, като го погледна през масата изпод вежди. Гласът й ставаше все по-суров и по-суров.

— Отдавна… Като ученик. Чети!

— А в черква не сте ли го слушали?

— Аз… не съм ходил. А ти често ли ходиш?

— Н-не — прошепна Соня. Расколников се усмихна.

— Разбирам… Значи и на погребението на баща си утре няма да отидеш?

— Ще отида. И миналата седмица бях… панихида отслужих.

— За кого?

— За Лизавета. Нея я убиха с брадва.

Нервите му се изопваха все повече и повече. Започна да му се вие свят.

— Ти близка ли беше с Лизавета?

— Да… Тя беше справедлива… тя идваше… рядко… не често. Ние с нея четяхме и… разговаряхме. Тя ще види Бога.

Странно звучаха за него тези книжни думи и пак нещо ново: някакви тайни срещи с Лизавета и двете — юродиви.

„При такъв живот и ти ще станеш юродив! Заразително е!“ — помисли той.

— Чети! — извика й изведнъж настойчиво и нервно. Соня още се колебаеше. Сърцето й биеше. Тя някак си не смееше да му чете. Почти с мъчение гледаше той „нещастната луда“.

— Защо ви е? Нали не вярвате?… — прошепна тя тихо, като се задъхваше.

— Чети! Така искам! — настояваше той. — Нали си чела на Лизавета!

Соня разтвори книгата и намери мястото. Ръцете й трепереха, гласът й секваше. На два пъти започваше и все не можеше да произнесе първата сричка.

— „Един човек на име Лазар, от Витания, боледуваше…“ — произнесе тя най-после с усилие, но изведнъж, от третата дума гласът й зазвънтя и се скъса като прекалено изопната струна. Дъхът й пресекна и гърдите й се стегнаха.

Расколников разбираше отчасти защо Соня не се решаваше да му чете и колкото повече разбираше това, толкова по-грубо и по-нервно настояваше да чете. Той достатъчно добре разбираше колко тежко й беше сега да издава и разкрива всичко свое. Разбра, че тези чувства наистина сякаш бяха нейната сегашна, а може би и отдавнашна тайна, може би още от самото детство, още в семейството, при нещастния баща и полудялата мащеха, сред гладните дена, отвратителните викове и укори. Но в същото време той сега разбра, и то съвсем ясно, че макар тя да тъгуваше и да се страхуваше ужасно от нещо, като започваше да чете, на нея самата й се искаше да чете въпреки цялата мъка и всички опасения, и именно на него, за да чуе той, и именно сега — „каквото и да се случи след това!“… Той прочете това в очите й, разбра го от възторженото й вълнение… Тя надви себе си, сподави спазъма в гърлото, който бе пресякъл гласа й в началото на стиха, и продължи четенето на единадесетата глава от евангелието от Йоана. Така тя дочете до (1)9-ия стих: