Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— То е естествено, щом… така живеете — каза с горчива усмивка Расколников.

— А на вас нима не ви е жал? Не ви е жал? — засегна се пак Соня. — Вие, нали знам, вие сте й дали последните си пари, без нищо да сте видели. А да бяхте видели всичко, о, Господи! А колко, колко пъти съм я разплаквала! Само преди една седмица! Ох, и аз! Седмица преди смъртта му. Постъпих жестоко! И колко, колко пъти съм правила това. Ах, сякаш ей сега е било, после цял ден ми е било мъчно, като си спомнях!

Докато говореше, Соня дори кършеше ръце — толкова тежко и беше да си спомня.

— Вие да сте жестока?

— Да, аз, аз! Аз отидох тогава — продължи тя, — а покойникът казва: „Почети ми — казва, — Соня, нещо, главата ме боли, почети ми…. ето ти книжка“ — някаква книжка имаше, от Андрей Семьонович я беше взел, от Лебезятников, който живее там; той намираше винаги такива смешни книжки. А аз му викам: „Време е да си вървя“ — и не поисках да му почета, а се бях отбила у тях главно за да покажа на Катерина Ивановна едни якички; Лизавета, търговката, ми беше донесла евтини якички и маншетки, хубавички, новички, с бродерия. Катерина Ивановна много ги хареса, сложи си ги и се погледна в огледалото, и много, много й харесаха. „Подари ми ги — казва, — Соня, моля ти се.“ Моля ти се ми каза и така й се искаше! А на какво ще ги слага? Така само: за миналото щастливо време си спомни! Гледа се в огледалото, любува се, а никакви, никакви дрехи няма, нищо, от колко години вече! И никога от никого нищо няма да поиска; горда е, по-скоро тя ще даде последното, което има а сега ме помоли — толкова й харесаха! А на мене ми дожаля да й ги дам. „За какво си ви — казвам, — Катерина Ивановна?“ Да, казах „за какво“. Това вече не биваше да й казвам! Така ме погледна и така страшно тежко й стана, че й отказах и толкова ми беше жал да я гледам… Виждах, не й беше мъчно за якичките, а за това, че й отказах. Ах, да можех сега да върна всичко това, да го поправя, всички тези казани тогава думи… Ох… аз пък!… Та на вас ви е все едно!

— Вие познавате тази Лизавета, търговката?

— Да… Ама и вие ли я познавате? — отговори с известно учудване Соня на въпроса с въпрос.

— Катерина Ивановна има туберкулоза, скоротечна; тя ще умре скоро — каза Расколников, като помълча и не отговори на въпроса.

— Ох, не, не, не! — И Соня с несъзнателно движение го хвана за двете ръце, сякаш го умоляваше да не е така.

— Та по-добре ще е, ако умре.

— Не, няма да е по-добре, няма да е по-добре, никак няма да е по-добре! — изплашено и несъзнателно повтаряше тя.

— Ами децата? Къде ще отидат тогава, ако не при вас?

— Ох, просто не знам! — възкликна Соня почти в отчаяние и се хвана за главата. Явно беше, че тази мисъл вече много-много пъти и на нея й беше минавала през ума и той само бе я предизвикал отново.

— Ами ако вие, да кажем, сега, докато е жива Катерина Ивановна, се разболеете и ви откарат в болница, какво ще стане? — безжалостно настояваше той.

— Ах, какво говорите, какво говорите! Само това не може да се случи! — И лицето на Соня се изкриви от страшна уплаха.

— Как не може да се случи? — продължи Расколников със сурова усмивка. — Да не би да сте застрахована? Тогава какво ще стане с тях? Ще останат всички на улицата, тя ще кашля и ще проси и ще удря някъде глава в стената, както днес, а децата ще плачат… После ще падне и ще я откарат в участъка, в болницата, ще умре, а децата…

— Ох, не!… Бог няма да го позволи! — изтръгна се най-после от свитите гърди на Соня. Тя слушаше и го гледаше с умоляващи очи, сключвайки ръце в няма молба, сякаш от него зависеше всичко.

Расколников стана и започна да ходи из стаята. Мина около минута. Соня стоеше, отпуснала ръце и глава, в странна тъга.

— А да пестите не можете ли? Да отделяте за черни дни? — запита той, спирайки изведнъж пред нея.

— Не — прошепна Соня.

— Разбира се, че не! А опитвали ли сте? — добави той едва ли не с насмешка.

— Опитвала съм.

— И не сте могли! Но да, разбира се! Защо ли питам! — И пак заходи по стаята. Мина още около минута.

— Не изкарвате всеки ден, нали?

Соня се смути още повече и отново червенина обля лицето й.

— Не — пошепна тя с мъчително усилие.

— С Полечка навярно ще стане същото — каза той изведнъж.

— Не! Не! Не може да бъде, не! — извика Соня отчаяно, сякаш изведнъж я бяха пронизали с нож. Бог, Бог няма да допусне такъв ужас!…

— Но за други допуска.

— Не, не! Нея Бог ще я защити, Бог!… — повтаряше тя, без да се помни.

— Че то може Бог изобщо да не съществува — с някакво злорадство чак отговори Расколников, засмя се и я погледна.