Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Аз ида късно… Има ли единадесет часа? — попита той все още без да вдига очи към нея.

— Има — прошепна Соня. — Ах, да, има! — забърза тя изведнъж, като че в това беше единственият изход за нея. — Току-що би часовникът на хазаите… и аз чух… Има.

— Ида при вас за последен път — мрачно продължи Расколников, макар че идваше едва за първи. — Аз може би вече няма да ви видя…

— Вие… заминавате?

— Не зная… утре всичко…

— Значи, няма да дойдете утре у Катерина Ивановна? — трепна гласът на Соня.

— Не зная. Всичко утре сутринта… Не е там работата, аз дойдох да ви кажа нещо…

Расколников вдигна към нея замисления си поглед и изведнъж забеляза, че той седи, а тя все още стои пред него.

— Но защо стоите? Седнете — проговори той с внезапно изменен, тих и ласкав глас.

Тя седна. Той я погледа около минута приветливо и почти със състрадание.

— Каква сте слабичка! Каква ръка имате! Съвсем прозрачна. Пръстите — като на мъртва.

Той взе ръката й. Соня леко се усмихна.

Винаги съм била такава — каза тя.

И когато живеехте вкъщи? — Да…

— Е, да, разбира се! — произнесе той отривисто и изразът на лицето му, и тонът на гласа му изведнъж пак се промениха. Той още веднъж се огледа.

— Вие у Капернаумови ли сте под наем?

— Да…

— Те са там, зад вратата?

— Да… Те имат също такава стая. Всички са в една стая?

— В една.

— Във вашата стая аз бих се страхувал нощем — мрачно каза той.

— Хазаите са много добри, много мили — отговори Соня, сякаш още не беше се опомнила и съвзела. — И всичките мебели… всичко… всичко е на хазаите. И те са много добри, и децата също често идват при мене…

— Пелтеците ли?

— Да… Той заеква и е куц. И жена му също… Не че заеква, а някак не изговаря всичко. Тя е добра, много. А той е бивш крепостен слуга. Имат седем деца… само най-голямото заеква, а останалите са просто болни… но не заекват… А вие откъде знаете за тях? — добави тя малко учудена.

— Вашият баща тогава всичко ми разказа. Той ми разказа всичко за вас… И как към шест часа сте излезли и сте се върнали към девет, и как Катерина Ивановна е стояла на колене до леглото ви.

Соня се смути.

— Аз като че го видях днес — прошепна тя нерешително.

— Кого?

— Баща ми. Вървях по улицата, там наблизо, на ъгъла, към десет часа, а той като че върви пред мене. И съвсем като да беше той. Аз тъкмо исках да се отбия при Катерина Ивановна…

Разхождахте ли се?

— Да — отривисто прошепна Соня, като пак се смути и наведе глава.

— Но нали Катерина Ивановна само дето не ви е биела, когато сте живеели при баща си?

— Ах, не, какво говорите, какво говорите, не! — с някаква уплаха дори го погледна Соня.

— Но вие я обичате?

— Нея? Но ка-а-ак не! — проточи Соня жално и със състрадание, като изведнъж сключи ръце. — Ах, вие не я… Ако само знаехте. Та тя е съвсем като дете… Та тя е почти луда… от скръб. А колко умна беше… колко великодушна… колко добра! Вие нищо, нищо не знаете… ах!

Соня каза това просто в отчаяние, като се вълнуваше и измъчваше и чупеше ръце. Бледите й бузи пак пламнаха, в очите й се появи мъка. Личеше, че думите му бяха разтворили много рани в душата й, че ужасно й се искаше нещо да изрази, да каже, да се застъпи. Някакво ненаситимо състрадание, ако може така да се каже, изразиха изведнъж всички черти на лицето й.

— Да ме е биела! Какво говорите! Господи, да ме е биела! Че дори и да ме е биела, какво от това! Какво от това? Вие нищо, нищо не знаете… Тя е толкова нещастна, ах, колко е нещастна! И болна… Тя търси справедливост… Тя е чиста. Тя така вярва, че във всичко трябва да има справедливост, и я изисква… И дори, ако щете, я измъчвайте, но нищо несправедливо няма да направи. Тя самата не разбира колко невъзможно е това да има справедливост между хората и се ядосва… Като дете, като дете! Тя е справедлива, справедлива!

— А какво ще стане с вас? Соня погледна въпросително.

— Те нали останаха на вашите ръце. Вярно, че и по-рано всичко е лежало върху вас, и покойникът, за да има какво да пийне за махмурлука, пак при вас е идвал. Но сега какво ще стане?

— Не знам — тъжно произнесе Соня.

— Те там ли ще останат?

— Не знам, че те са задлъжнели там за квартирата; а хазайката, изглежда, е казала днес, че не иска да ги остави, а Катерина Ивановна казва, че и тя самата нито за миг няма да остане.

— Тя пък на какво отгоре е толкова смела? На вас ли се надява?

— Ах, не, не говорете така!… Ние сме едно, заедно живеем — изведнъж пак се развълнува и дори се ядоса Соня, също като да беше се разсърдило канарче или някаква друга мъничка птичка. — Пък и какво да прави? Какво, какво да прави? — питаше тя, като се горещеше и вълнуваше. — А колко, колко плака тя днес! Тя просто полудява, не забелязахте ли? Побърква се; ту се тревожи като дете утре всичко да бъде прилично, да има ядене и всичко… ту кърши ръце, храчи кръв, плаче, изведнъж почне да си удря главата в стената, като в отчаяние. А после пак се успокоява; тя все се надява на вас: казва, че сега вие сте й подкрепа че тя ще вземе отнякъде малко пари назаем и ще замине за своя град с мене, и ще открие пансион за благородни девици, а мене ще ме вземе за надзирателка — и ние ще започнем съвсем нов, прекрасен живот и ме целува, прегръща, утешава и така вярва! Така вярва на тези фантазии! Може ли да й се противоречи? А днес целия ден мие, чисти, кърпи; коритото сама с малкото си сили домъкна в стаята, запъхтя се и просто падна на леглото; а сутринта с нея и на пазар ходихме да купим на Полечка и на Льоня обувки, защото съвсем се скъсаха, само че парите не ни стигнаха, много още ни трябваха, а тя такива хубавички обувчици избра, защото има вкус, вие не знаете… И още там, в магазина, взе, че се разплака пред продавачите, че не й стигнали парите… Ах, колко жално беше да я гледа човек.