Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Извинете, господине — разтреперан от злоба, отговори Лужин, — в моето писмо аз се спрях на вашите качества и постъпки единствено в отговор на молбата на сестра ви и на майка ви да им опиша как съм ви заварил и какво впечатление сте ми направили. А що се отнася до казаното в моето писмо, то намерете поне един ред, който да не отговаря на истината, тоест че вие не сте похарчили парите и че в онова семейство, макар и нещастно, няма недостойни хора!

— А според мене вие с всички ваши достойнства не струвате колкото малкото пръстче на тази нещастна девойка, по която хвърляте камък.

— Значи вие бихте се решили и да я въведете в обществото на майка си и сестра си?

— Това аз вече направих, ако искате да знаете. Аз я сложих днес да седне до мама и Дуня.

— Родя — извика Пулхерия Александровна.

Дунечка се изчерви; Разумихин се намръщи. Лужин язвително и високомерно се усмихна.

— Сама виждате, Авдотя Романовна — каза той, — възможно ли е тук примирение. Надявам се сега, че този въпрос е приключен и изяснен веднъж завинаги. А аз ще си отида, за да не преча на по-нататъшната приятна семейна среща и на споделянето на тайните (той стана от стола и взе шапката си). Но като си отивам, ще си позволя да отбележа, че занапред се надявам да бъда избавен от подобни срещи и, тъй да се каже, компромиси. А вас особено ще моля, многоуважаема Пулхерия Александровна, за същото, още повече че и писмото ми беше адресирано до вас и до никой друг.

Пулхерия Александровна малко се обиди.

— Вие май много се разпореждате с нас, Пьотр Петрович. Дуня ви каза причината, поради която не е изпълнено желанието ви: тя имаше добри намерения. Пък и писмото ви е така написано, като че ми заповядвате. Нима трябва всяко ваше желание да приемаме като заповед? А аз, напротив, ще ви кажа, че сега вие трябва да бъдете особено деликатен и снизходителен към нас, защото ние оставихме всичко и доверявайки се на вас, дойдохме тук, та, значи, и без това сме във ваша власт.

— Това не е съвсем вярно, Пулхерия Александровна, и особено в настоящия момент, когато вече се знае за завещаните от Марфа Петровна три хиляди, което, струва ми се, идва много навреме, ако се съди по новия тон, с който заговорихте с мене — добави той язвително.

— Съдейки по тази забележка, може наистина да се предположи, че вие сте разчитали на нашата безпомощност — ядно вметна Дуня.

— Но сега вече не мога да разчитам на това и особено не желая да попреча на съобщаването на тайните предложения на Аркадий Иванович Свидригайлов, с които той е упълномощил вашия брат и които, както виждам, имат за вас огромно, а може би и твърде приятно значение.

— Ах, Боже мой! — възкликна Пулхерия Александровна. Разумихин едва се сдържаше на стола си.

— Не се ли срамуваш сега, сестро? — попита Расколников.

— Срамувам се, Родя! — каза Дуня. — Пьотр Петрович, махайте се! — обърна се тя към него, пребледняла от гняв.

Пьотр Петрович, изглежда, съвсем не беше очаквал такъв край. Той прекалено разчиташе на себе си, на властта си и на безпомощността на своите жертви. Не повярва и сега. Той пребледня и устните му затрепераха.

— Авдотя Романовна, ако аз изляза сега от тази врата при такова заявление, то — знайте това — вече никога няма да се върна. Обмислете добре! Думата ми е категорична.

— Що за наглост! — извика Дуня, ставайки бързо от мястото си. — Та аз и не искам да се връщате!

— Как? Ето какво било-о-о! — извика Лужин, който съвсем не предполагаше, до последния миг, такава развръзка и затова сега окончателно загуби пусулата. — Така, значи! Но знаете ли Авдотя Романовна, че аз бих могъл и да протестирам.

— Какво право имате вие да говорите така с нея! — горещо се застъпи Пулхерия Александровна. — За какво можете да протестирате? И какво право имате? Мога ли да я дам на такъв, моята Дуня! Махайте се, оставете ни завинаги! Ние сами сме си виновни, че се решихме на такава несправедливост, а най-много аз…

— Но, Пулхерия Александровна — горещеше се побеснелият Лужин, — вие ме обвързахте с дадената дума, от която сега се отричате… и, най-после… най-после, аз бях въвлечен, така да се каже, в разноски…

Тази последна претенция беше така характерна за Пьотър Петрович, че Расколников, който бледнееше от гняв и от усилие да се сдържа, изведнъж не издържа и се разсмя. Но Пулхерия Александровна излезе от кожата си: — Разноски? Какви разноски? Да не би за нашия сандък да говорите? Че нали кондукторът без пари го докара. Господи, били сме ви обвързали! Опомнете се, Пьотр Петрович, вие нас обвързахте, а не ние вас, съвсем ни обвързахте!