Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Расколников се разсмя.

— Защо е трябвало да се безпокоите толкова?

— А вие за какво се смеете? Помислете: аз я ударих само два пъти с камшичето, дори и следи не бяха останали… Не ме смятайте, моля ви се, за циник; аз добре зная колко е гнусно това от моя страна и тъй нататък; но аз също така добре зная, че Марфа Петровна всъщност се е радвала на това мое, така да се каже. увлечение. Историята с вашата сестра се беше изчерпала докрай. Марфа Петровна вече трети ден беше принудена да си седи вкъщи; нямаше с какво да отиде в градчето, пък и беше омръзнала там на всички с това свое писмо (за четенето на писмото знаете ли?). И изведнъж тези два удара с камшик сякаш й падат от небето! Първата й работа беше да заповяда да впрегнат каретата!… Не искам да говоря за това, че при жените има такива случаи, когато им е много, много приятно да бъдат оскърбени въпреки всичкото привидно негодувание. На всички тях им се случва това; въобще човек много, много обича да бъде оскърбяван, забелязвали ли сте? Но жените — особено. Добре, може да се каже само с това живеят.

По едно време Расколников мислеше да стане и да излезе и с това да сложи край на срещата. Но някакво любопитство и сякаш дори заинтересованост го задържаха за миг.

— Вие обичате ли да биете? — попита той разсеяно.

— Не, не твърде — спокойно отвърна Свидригайлов. — А Марфа Петровна почти никога не съм я бил. Ние живеехме доста сговорно и тя винаги е била доволна от мене. До камшика съм прибягвал през всичките седем години само два пъти (ако не се смята още един, трети случай, впрочем твърде двусмислен): първия път два месеца след сватбата, веднага след пристигането на село, и сегашния, последен случай. А вие вече мислехте, че аз съм такъв изверг, ретроград, крепостник? Хе-хе… А, да: не си ли спомняте, Родион Романович, как преди няколко години, още по времето на благодетелната свобода на печата, посрамиха у нас всенародно и вселитературно един дворянин — забравих му името! — онзи, дето пребил немкинята във вагона, помните ли? Пак тогава, през същата година, струва ми се, беше и „Безобразната постъпка на «Век»“. („Египетските нощи“, публичното четене, помните ли? Черните очи! О, къде си, златно време на нашата младост!) Та ето моето мнение: на господина, нашибал немкинята, не съчувствам дълбоко, защото наистина… не е за съчувстване! Но въпреки това не мога да не заявя, че понякога се срещат такива предизвикателни „немкини“, че, струва ми се, няма нито един прогресист, който да може напълно да гарантира за себе си. Тогава никой не погледна на въпроса от тази гледна точка, а именно тази гледна точка е истински хуманната, ако искате да знаете!

Като каза това, Свидригайлов изведнъж пак се разсмя. За Расколников беше ясно, че това е човек, твърдо решен на нещо и хитър.

— Вие сигурно от няколко дни с никого не сте говорили — попита той.

— Почти. Защо: навярно се учудвате, че съм такъв разбран човек?

— Не, учудвам се, че сте твърде много разбран човек.

— Защото не се обидих от грубостта на вашите въпроси. Така ли? Че… защо да се обиждам? Както ме питахте, тъй и отговарях — добави той с удивителен израз на простодушие. — Всъщност мене почти нищо не ме интересува особено много, ей Богу — продължи той някак замислено. — Особено сега, с нищо не съм зает… Впрочем вие имате право да мислите, че ви се подмазвам с някаква цел, още повече че ме занимава сестричката ви, сам ви заявих. Но откровено ще ви кажа: много ми е скучно! Особено последните три дни, тъй че дори ви се зарадвах… Не се сърдете, Родион Романович, но вие самият, кой знае защо ми изглеждате ужасно странен. Както щете, но във вас има нещо; и именно сега, тоест не тъкмо в тази минута, а изобщо сега… Хайде, хайде, няма, няма, не се въсете! Не съм такава мечка, както си мислите.

Расколников мрачно го погледна.

— Вие дори може би изобщо не сте мечка — каза той. — Дори ми се струва, че сте от много добра среда или поне умеете при случай да бъдете и порядъчен човек.

— Аз от ничие мнение не се интересувам особено — сухо и сякаш дори с оттенък на високомерие отговори Свидригайлов, — и затова защо да не бъда известно време подлец, когато тази дреха е толкова удобна за носене при нашия климат и… и особено ако имаш и природна склонност към това — добави той, като пак се разсмя.

— Но чух, че имате тук много познати. Та вие, както се казва, сте „не без връзки“. Защо тогава ще ви трябвам, ако не с известна цел?

— Вярно е това, което казахте, че имам познати — подхвана Свидригайлов, без да отговори на главния въпрос, — вече срещнах някои; нали от три дни се шляя; и аз познавам хората, а струва ми се, и те ме познават. То е естествено — облечен съм прилично и не съм бедняк; пък нали нас и селската реформа не ни закачи: гори имам и напоявани ливади, доходът ми, значи не се губи; но… няма да отида там; и преди ми беше омръзнало: трети ден ходя и никому не се обаждам… Пък и този град!