Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Косите му бяха мокри от пот, потрепващите устни се бяха спекли, неподвижният поглед беше устремен в тавана.

„Майка ми, сестра ми, колко ги обичах! Защо сега ги мразя? Да, мразя ги, физически ги мразя, присъствието им не мога да понасям… Одеве се приближих и целунах майка си, помня… Да я прегръщам и да мисля, че ако научи… дали… тогава да й кажа? Аз съм способен на това… Хм, тя трябва да е същата като мене — добави той, мислейки с усилие, сякаш се бореше с треската, която го обземаше. — О, как мразя сега бабичката! Струва ми се, че втори път бих я убил, ако се съживеше! Бедната Лизавета! Защо се случи тя там!… Но странно защо за нея почти не мисля, сякаш не съм я убил?… Лизавета! Соня! Нещастни, кротки, с кротки очи… Милите!… Защо те не плачат? Защо не стенат?… Те всичко дават… гледат кротко и спокойно Соня, Соня! Тихата Соня!…“

Той се унесе; странно му се стори, че не помни как е могъл да се озове на улицата. Беше вече късна вечер. Здрачът се сгъстяваше, пълната луна светеше все по-ярко и по-ярко; но въздухът беше някак особено задушен. Хората вървяха по улиците на тълпи; занаятчиите и заетите хора се разотиваха по домовете си, други се разхождаха; миришеше на вар, прах, застояла вода. Расколников вървеше тъжен и загрижен: той много добре помнеше че бе излязъл с някаква цел, че трябваше нещо да направи и да побърза, но какво именно — забрави. Изведнъж се спря и видя, че на другата страна на улицата, на тротоара, стои човек и му маха с ръка. Той тръгна към него през улицата, но човекът изведнъж се обърна и си тръгна просто така, отпуснал глава, без да се обръща и без да дава вид, че го е викал. „Дали наистина ме викаше?“ — помисли Расколников, но все пак тръгна да го настигне. На десетина крачки от него той изведнъж го позна и се изплаши: това беше одевешният занаятчия, със същия халат и пак така прегърбен. Расколников го следваше отдалеч; сърцето му биеше; свиха в пресечката — онзи все не се обръщаше. „Знае ли, че вървя подире му?“ — мислеше Расколников. — Занаятчията влезе във входа на една голяма къща. Расколников бързо отиде до входа и се загледа: дали няма да се обърне и да го повика. И наистина, преминал входа и влизайки вече в двора, онзи изведнъж се обърна и сякаш пак му махна. Расколников веднага прекоси входа, но занаятчията вече го нямаше в двора. Значи, беше свил веднага в първия вход. Расколников се втурна подире му. Наистина две стълбища по-горе още се чуваха нечии равномерни бавни стъпки. Странно, стълбището му беше сякаш познато! Ето прозореца на първия етаж; лунната светлина преминаваше тъжно и тайнствено през стъклата; ето и втория етаж. А! Та това е същата квартира, в която боядисваха работниците… Как не я позна веднага! Стъпките на човека пред него затихнаха: „Значи, той се е спрял или се е скрил някъде.“ Ето и третия етаж; да върви ли по-нататък? И колко тихо е там, страшно даже… Но той тръгна. Звукът на собствените му стъпки го плашеше и тревожеше. Боже, колко е тъмно! Занаятчията навярно се е притаил тук някъде. А! Квартирата е широко отворена към стълбите; той помисли и влезе. В антрето беше много пусто и тъмно, нямаше жива душа, изглежда беше изнесено всичко; тихичко, на пръсти мина в гостната. Цялата стая беше залята с ярка лунна светлина; всичко тук беше, както преди: столовете, огледалото, жълтият диван и картинките в рамки. Огромният, кръгъл, медночервен месец гледаше право в прозореца. „От месеца е така тихо — помисли Расколников, — той навярно сега казва гатанки.“ Той стоеше и чакаше, дълго чакаше, и колкото по-тих беше месецът, толкова по-силно биеше сърцето му, чак до болка. И пак тишина. Изведнъж се чу мигновено сухо изпращяване, сякаш се беше счупила тресчица. И отново всичко утихна. Една събудила се муха изведнъж с все сила се удари в стъклото и жално забръмча. В същата минута в ъгъла, между малкия шкаф и прозореца, той различи нещо като окачено на стената женско палто. „Защо е тук това палто? — помисли си той. — Нали преди го нямаше…“ Приближи се полекичка и се сети, че зад палтото май някой се крие. Предпазливо отдръпна палтото с ръка и видя, че там има стол, а на стола, в ъгълчето, седи бабичка, цялата свита и с наведена глава, така че му беше невъзможно да види лицето, но това беше тя. Той постоя над нея. „Страхува се!“ — помисли си, освободи полека брадвата от гайката и удари старицата по темето — един път, втори. Но странно: тя дори не се помръдна от ударите, сякаш беше дървена. Той се уплаши, наведе се още повече и я заразглежда: но и тя наведе глава още по-ниско. Тогава той се наведе съвсем до пода и надникна в лицето и отдолу, надникна и се вцепени: старицата седеше и се смееше — просто се заливаше в тих, беззвучен смях, като се сдържаше с всички сили да не я чуе. Изведнъж му се стори, че вратата към спалнята се открехва едва-едва и там като че също се чува смях и шепот. Обзе го бяс: заудря старицата с все сила по главата, но с всеки удар на брадвата смехът и шепотът в спалнята се чуваха все по-силно и по-ясно, а старицата просто се тресеше от смях. Той се втурва да бяга, но цялото антре е вече пълно с хора, вратата към стълбите е широко отворена и на площадката, на стълбите и там, долу — е пълно с хора, глава до глава, всички гледат, но са притихнали и чакат, мълчат!… Сърцето му замира, краката му не се помръдват, сякаш са враснали в земята… Поиска да извика — и се събуди.