Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Хайде, стига, че кой у нас в Русия сега не се смята за Наполеон? — страшно фамилиарно произнесе изведнъж Порфирий. Дори в интонацията на гласа му имаше този път нещо, вече особено ясно.

— Да не би някой бъдещ Наполеон да е клъцнал с брадвата и нашата Альона Ивановна миналата седмица? — изтърси изведнъж, както си седеше в ъгъла, Заметов.

Расколников мълчеше и втренчено, твърдо гледаше Порфирий. Разумихин мрачно се навъси. Още преди това бе започнал сякаш нещо да се досеща. Той гневно се огледа. Измина цяла минута в мрачно мълчание. Расколников тръгна да си върви.

— Вече си отивате! — мило проговори Порфирий, като протягаше любезно ръка. — Много, много се радвам, че се запознахме. А що се отнася до вашата молба, не се съмнявайте. Напишете точно така, както ви казах. И най-добре отбийте се при мене… тия дни… още утре дори. Аз ще съм там към единадесет навярно. И всичко ще уредим… ще поговорим… А вие, като един от последните, които са били там, може би бихте могли да ни кажете нещо… — добави той с най-добродушен вид.

— Вие искате официално да ме разпитвате, в съответната обстановка? — рязко попита Расколников.

— Но защо? Засега всичко това не е нужно. Криво сте ме разбрали. Аз, виждате ли, не изпускам случай и… и с всички заложили вече говорих… от някои взех показания… а вие, като последен… Да, впрочем! — извика той, внезапно зарадван от нещо. — Добре си спомних, ама че съм и аз!… — обърна се той към Разумихин. — Ето ти нали за този Николашка тогава ми проби тъпанчетата… вярно, и сам зная — обърна се той към Расколников, — че момъкът е невинен, но какво да правя, ето на, и Митка се наложи да обезпокоим… ето каква е работата, ето каква е същината на въпроса: като сте минавали тогава по стълбите… моля ви се: нали към осем часа сте били?

— Към осем — отговори Расколников, като почувства неприятно още в същата секунда, че можеше и да не го казва.

— Та когато сте минавали към осем часа по стълбите, не видяхте ли, вие поне — на втория етаж, в отворената квартира, помните ли? — двама работници или поне единия от тях? Те са боядисвали там, не сте ли ги забелязали? Това е много, много важно за тях!…

— Бояджии? Не, не съм виждал… — бавно и все едно спомняйки си, отговори Расколников, напрегнат в същия миг с цялото си същество и замрял от усилието по-скоро да отгатне къде именно е капанът и да не пропусне нещо. — Не, не съм виждал, пък и такава квартира, отключена, май че не забелязах… а, вижте, на четвъртия етаж (той вече добре разбра къде е капанът и тържествуваше) — помня, че чиновник някакъв се местеше от квартирата… срещу Альона Ивановна… помня… това ясно помня… войници изнасяха някакъв диван и ме притиснаха към стената… а бояджии — не, не помня да е имало бояджии… и отключена квартира, струва ми се, нямаше. Да, нямаше…

— Абе какво говориш! — извика изведнъж Разумихин, като че беше се опомнил и съобразил. — Че нали бояджиите са мазали в самия ден на убийството, а пък той три дни преди това е бил там? Какво го разпитваш?

— Уф, обърках се! — удари се по челото Порфирий. — Дявол да го вземе, полудявам с това дело! — обърна се той, някак дори извинявайки се, към Расколников. — За нас е толкова важно да разберем не ги ли е видял някои към осем часа в квартирата, та си въобразих сега, че вие също бихте могли да кажете… съвсем се обърках!

— Затова трябва да бъдеш по-внимателен — навъсен отбеляза Разумихин.

Последните думи бяха казани вече в антрето. Порфирий Петрович ги изпрати чак до вратата извънредно любезно.

И двамата излязоха мрачни и намръщени на улицата и няколко крачки не си казаха нито дума. Расколников дълбоко си пое дъх.

— Не вярвам! Не мога да повярвам! — повтаряше озадаченият Разумихин, стараейки се с всички сили да опровергае доводите на Расколников. Те наближаваха вече къщата на Бакалеев, където Пулхерия Александровна и Дуня отдавна ги чакаха. По пътя Разумихин непрекъснато се спираше посред разпаления разговор, смутен и развълнуван дори само от факта, че за пръв път заговориха открито за това.

— Не вярвай! — отвърна Расколников със студена и небрежна усмивка. — Ти, както обикновено, не забелязваше нищо, а аз претеглях всяка дума.

— Ти си мнителен и затова си претеглял… Хм… наистина, съгласен съм, че тонът на Порфирий беше доста странен и особено този подлец Заметов!… Ти си прав, в него имаше нещо — но защо? Защо?

— През нощта е решил.

— Напротив, напротив! Даже ако им е хрумнала тази нелепа мисъл, те с всички сили щяха да се постараят да не я издадат и да не открият картите си, за да те хванат после… А сега това е нагло и непредпазливо!