Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Е, брат, ако това наистина е сериозно, то… Ти, разбира се, си прав, като казваш, че това не е ново и прилича на всичко, което ние хиляди пъти сме чели и слушали; но истински оригиналното във всичко това — и което наистина принадлежи само на тебе, за мой ужас — то е, че все пак разрешаваш кръв по съвест, и, прости ми, с такъв фанатизъм дори… В това, значи, се и заключава основната мисъл на статията ти. Та това разрешаване на кръвта по съвест, това… това според мене е по-страшно от официалното разрешение да се пролива кръв, от законното.

— Съвсем вярно, по-страшно е — обади се Порфирий.

— Не, ти някак си се увлякъл! Тук има грешка. Аз ще прочета… Ти си се увлякъл! Ти не може да мислиш така… Ще прочета.

— В статията тези неща ги няма, има само намеци — каза Расколников.

— Така, така — не го сдържаше на едно място Порфирий, — на мене сега почти ми стана ясно как гледате вие на престъплението, но… моля, простете, че ви досаждам (много ви досаждам, чак ми е неудобно!) — виждате ли: вие много ме успокоихте одеве относно погрешните случаи на смесване на двата вида, но… мене тук все разни практически случаи пак ме безпокоят! Ами ако някой мъж или младеж си въобрази, че той е Ликург или Мохамед… — бъдещ, разбира се — и се залови да разчиства всички препятствия към това?… Предстои му, значи, далечен поход, а за похода трябват пари… е, и започне да се готви за похода… знаете!

Заметов изведнъж прихна в ъгъла. Расколников дори не го погледна.

— Трябва да се съглася — спокойно отговори той, — че такива случаи наистина трябва да има. Глупчовците и славолюбивите особено се хващат на тази въдица; младежта най-вече.

— Ето, виждате ли? И какво тогава?

— Такова — усмихна се Расколников, — не съм аз виновен за това. Така е и винаги ще бъде така. Ето той (той кимна към Разумихин) каза сега, че аз оправдавам кръвта. Какво от това? Та нали обществото е прекалено добре подсигурено със заточения, затвори, съдебни следователи, каторги — защо тогава да се безпокоим? И — търсете мошеника!…

— Ами ако го намерим?

— Така му се пада.

— Вие все пак сте логичен. Ами относно съвестта му?

— Че какво ви интересува тя вас?

— Така просто, от хуманност.

— Който я има, нека страда, ако съзнава грешката си. Това му е и наказанието — освен каторгата.

— Ами истински гениалните — запита намръщен Разумихин, — онези, на които е дадено правото да колят, те, значи, трябва изобщо да не страдат, дори за пролятата кръв?

— Защо е тук думата трябва? Тук няма нито позволение, нито забрана. Нека страда, ако му е жал за жертвата… Страданието и болката винаги са задължителни за широкото съзнание и за дълбоко чувстващото сърце. Истински великите хора, струва ми се, трябва да изпитват на този свят велика скръб — добави той изведнъж замислено, дори не в тон с разговора.

Вдигна очи, замислено погледна всички, усмихна се и си взе фуражката. Беше прекалено спокоен в сравнение с одеве, когато влезе, и чувстваше това. Всички станаха.

— Е, ако щете, ругайте ме, ако щете, сърдете ми се, но не мога да се стърпя — обади се пак Порфирий Петрович, — позволете ми още едно въпросче (прекалено много ви досаждам), само една мъничка идейка исках да споделя, колкото да не я забравя…

— Добре, кажете вашата идейка. — Расколников стоеше пред него в очакване, сериозен и блед.

— Ето нали… наистина не зная как по-добре да се изразя… идейката е прекалено игривичка… психологическа… Ето, когато сте съчинявали статийката си — това просто не може да бъде, хе, хе! — вие самият сте се смятали — е, поне мъничко — също за човек „необикновен“, човек, който казва нова дума — във вашия смисъл тоест… Нали така?

— Много е възможно — презрително отговори Расколников. Разумихин се раздвижи.

— А щом е така, то нима вие самият бихте се решили — да речем, поради житейски някакви неуспехи и лишения или за да помогнете някак на цялото човечество — да прекрачите препятствието?… Например да убиете и ограбите?…

И някак изведнъж пак му смигна с лявото око и се разсмя беззвучно — съвсем както одеве.

— И да престъпех, то, разбира се, на вас не бих казал — с предизвикателно надменно презрение отговори Расколников.

— Не, аз просто така се интересувам, всъщност за да разбера вашата статия, само в литературно отношение…

„Пфу, колко явно и нагло е това!“ — с отвращение помисли Расколников.

— Позволете да отбележа — отговори той сухо, — че за Мохамед или за Наполеон не се смятам… нито за каквото и да било подобно лице, следователно и не мога, щом не съм като тях, да ви обясня добре как бих постъпил.