Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Свиня!

Расколников така се смееше, че сякаш вече не можеше да спре, и така със смях влязоха в квартирата на Порфирий Петрович. Тъкмо това искаше Расколников: от стаите можеше да се чуе, че те влизат, смеейки се, и все още се смеят в антрето.

— Нито дума тук или ще те… смеля! — прошепна бясно Разумихин, хващайки Расколников за рамото.

Расколников вече влизаше в стаята. Той влезе с такъв израз, сякаш с всички сили се сдържаше да не прихне от смях. След него, със съвсем разстроена и свирепа физиономия, червен като божур, непохватно и тромаво влезе засраменият Разумихин. Лицето му и цялата му фигура наистина бяха в тази минута смешни и оправдаваха смеха на Расколников. Расколников, още непредставен, се поклони на домакина, който стоеше посред стаята и въпросително ги гледаше, протегна и му стисна ръка все още с явно огромно усилие да сподави веселостта си и да изговори поне две-три думи, за да се представи. Но ед, ва успя да добие сериозен вид и да измърмори нещо — и изведнъж, сякаш неволно, погледна пак към Разумихин и този път вече не можа да се сдържи: сподавяният смях избликна толкова по-неудържимо, колкото по-силно го бе сдържал досега. Необикновената свирепост, с която Разумихин посрещаше този „задушевен смях“, правеше цялата тази сцена най-искрено весела и, най-важното, естествена. Разумихин, без да иска, още повече спомогна за това.

— Уф, дявол! — зарева той, като махна с ръка и удари по малката кръгла масичка, на която стоеше недопита чаша чай. Всичко се разлетя и зазвънтя.

— Но защо да се чупят столовете, господа, та това е в ущърб за държавата! — завика весело Порфирий Петрович.

Сцената изглеждаше така: Расколников вече се успокояваше, забравил ръката си в ръката на стопанина, но имайки чувство за мярка, изчака удобен момент, колкото може по-скоро и по-естествено да я изтегли. Разумихин, съвсем сконфузен от падането на масичката и счупването на чашата, мрачно погледна парчетата, плю, рязко се обърна към прозореца, където и застана с гръб към присъстващите, със страшно намръщено лице, и се загледа през прозореца, без да вижда нищо. Порфирий Петрович се смееше и искаше да се смее, но очевидно беше, че трябва да му се обясни. В ъгъла седеше на стол Заметов, който при влизането на гостите стана, разтеглил уста в усмивка, но той наблюдаваше цялата сцена с недоумение и дори сякаш с недоверие, а Расколников — дори с някакво объркване. Неочакваното присъствие на Заметов неприятно изненада Расколников. „Ще трябва да се съобразя и с това!“ — помисли той.

— Моля да ме извините — започна той, като се преструваше на засрамен. — Расколников…

— Моля ви се, много ми е приятно, пък и вие така приятно влязохте… Той и добър ден ли вече не иска да каже? — кимна Порфирий Петрович към Разумихин.

— Ей, Богу, не зная защо ми се разсърди толкова. Аз само му казах по пътя, че прилича на Ромео и… и го доказах, и нищо повече, струва ми се, нямаше.

— Свиня! — обади се, без да се обръща, Разумихин.

— Значи е имал много сериозни причини, за да се разсърди така от една думичка — разсмя се Порфирий.

— Стига и ти, следовател!… Вървете всички по дяволите! — отсече Разумихин и изведнъж се разсмя и с разведрено лице, сякаш нищо не бе ставало, се приближи към Порфирий Петрович.

— Край! Всички сте глупаци; малко по-сериозно: ето приятеля ми, Родион Романович Расколников, първо, слушал е много за тебе и пожела да се запознае и, второ, има малко работа с тебе. А, Заметов! Ти по какъв случай си тук! Че нима вие се познавате? Отдавна ли сте близки?

„Това пък какво значи!“ — тревожно помисли Расколников. Заметов сякаш се смути, но не много.

— Ами точно вчера у вас се запознахме — каза той нагло.

— Значи, една грижа по-малко: миналата седмица, Порфирий, той ужасно ме моли някак да ти го представя, но вие и без мене сте се надушили… Къде ти е тютюнът?

Порфирий Петрович беше облечен по домашному, в халат, с доста чиста риза и разкривени пантофи. Той беше около тридесет и пет годишен човек, под среден ръст, пълен и дори с коремче, нямаше нито брада, нито мустаци, нито бакенбарди, голямата му кръгла глава, някак особено издуто закръглена на тила, беше ниско подстригана. Широкото му, кръгло и малко чипоносо лице имаше болнав възжълт цвят, но беше доста бодро и дори насмешливо. То би било дори и добродушно, ако не беше изразът на очите с някакъв измит, воднист блясък, прикрити с почти бели, трепкащи, сякаш намигащи някому мигли. Погледът на тези очи някак странно не хармонираше с цялата фигура, в която имаше дори нещо женско, и й придаваше нещо много по-сериозно, отколкото можеше да се очаква от нея на пръв поглед.