Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

„На какво се радваш?“ — мислеше си Расколников.

— Та аз и не знаех, че ти също си залагал при старата… и… отдавна ли това? Тоест отдавна ли си бил при нея?

„Ама че наивен глупак!“

— Кога?… — спря се Расколников, като си припомняше. — Ами около три дни преди смъртта й бях при нея, струва ми се. Впрочем аз не отивам да откупя сега вещите — подхвана той с някаква суетлива и особена загриженост за вещите, — аз пак имам само една сребърна рубла… от тази вчерашна проклета треска!…

За треската той каза особено внушително.

— Но да, да, да — бързо и неизвестно с какво се съгласяваше Разумихин, — значи, затова тогава… те порази отчасти… а, знаеш ли, ти, когато бълнуваше, все споменаваше някакви пръстенчета и верижки!… Да, да… Ясно, сега всичко е ясно.

„Ето на! Как само е заседнала у тях тази мисъл! Ето този човек заради мене би се оставил да го разпънат, а много се радва, че се изяснило защо съм бълнувал за пръстенчета! Как само се е затвърдило това у всички тях!…“

— А дали ще го сварим? — запита той гласно.

— Ще го сварим, ще го сварим — бързаше Разумихин. — Той, брат, е чудесен човек, ще видиш! Тромав е малко, тоест той е светски човек, но аз в друго отношение казвам, че е тромав. Умен, умен, много даже, само че с някакъв особен начин на мислене… Недоверчив, скептик, циник… обича да те изиграе, тоест не да те изиграе, а да си направи шега… И старият материален метод… А работата си разбира, разбира… Той миналата година такова дело за убийство разнищи, в което почти всички следи бяха загубени! Много, много, много иска да се запознае с тебе!

— Но защо пък много?

— Тоест не че… виждаш ли, напоследък, откак ти се разболя, често и много ми се случваше да споменавам за тебе… В и той слушаше… и като научи, че следваш право и не можеш да продължиш поради положението си, каза: „Колко жалко!“ И аз заключих… тоест всичко взето заедно, не само това; вчера Заметов… Виждаш ли, Родя, аз вчера нещо ти дрънках в пияно състояние, когато отивахме у вас… та аз, брат, се страхувам ти да не преувеличиш, виждаш ли…

— Какво? Че ме смятат за луд? Че то може и да е вярно. Той напрегнато се усмихна.

— Да… да… тоест, уф, не!… Та всичко, за което приказвах (а и за други неща), всичко това бяха глупости и защото бях пиян.

— Ама защо се извиняваш! Как ми омръзна всичко това! — извика Расколников с преувеличено раздразнение. Той впрочем отчасти се преструваше.

— Зная, зная, разбирам. Бъди уверен, че разбирам. Срам ме е да говоря даже…

— Като те е срам, не говори!

И двамата млъкнаха. Разумихин беше прекалено възторжен. Расколников с отвращение чувстваше това. Тревожеше го казаното сега от Разумихин за Порфирий.

„И на този ще трябва да му разправям колко съм зле — мислеше той, пребледнявайки и с разтуптяно сърце, — и то колкото може по-естествено. Най-естественото е нищо да не разправям. Упорито нищо да не разправям! Не, упорито пък би било неестествено… Е, както се случи… ще видим… сега… добре ли е или не е добре, че отивам? Пеперудата сама лети към свещта. Сърцето ми бие, ето това не е добре!…“

— В тази, сивата къща — каза Разумихин. „Най-важното е знае ли Порфирий или не знае, че вчера съм бил в квартирата на тази вещица… и съм питал за кръвта. Веднага трябва да разбера това, от първия миг, веднага, щом вляза, по лицето му да разбера, и-на-че… чудо ще направя, но ще разбера!“

— А знаеш ли какво? — изведнъж се обърна към Разумихин с лукава усмивка. — Аз, брат, днес забелязах, че ти от сутринта си в някакво необикновено вълнение! Нали!

— Какво вълнение? Съвсем не съм във вълнение — изтръпна Разумихин.

— Не, брат, вярно, личи си. Ти одеве седеше на стола така, както никога не седиш, някак на крайчеца, и целия те тресеше.

Скачаше без причина. Ту си сърдит, ту муцуната ти изведнъж, ой знае защо, цъфне като роза. Червеше се даже; особено когато те поканиха на обяд, ти ужасно се изчерви.

— Не е вярно; лъжеш!… И какво искаш да кажеш?

— Я не извъртай като ученик! Пфу, дявол, той пак се изчерви!

— Каква си само свиня!

— Ама ти защо се срамуваш? Ромео! Чакай, аз това днес някъде ще го разкажа, ха-ха-ха! Ей, че ще развеселя мама… пък и още някого…

— Слушай, слушай, слушай, та това е сериозно, та това… Но какво е това в края на краищата, дявол да го вземе! — обърка се окончателно Разумихин, изстивайки от ужас. — Какво ще им разкажеш? Аз, брат… Пфу, каква си свиня!

— Просто пролетна роза! И как ти прилича това, да знаеш; Ромео, два метра висок! Ама как си се измил днес, ноктите си си изчистил, а? Кога е било това? Ама ти наистина си сложил помада! Я се наведи!