Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

По време на разговора Расколников упорито я разглеждаше. Тя имаше слабичко, съвсем слабичко и бледо личице с твърде неправилни черти, някак острички, с остричък малък нос и брадичка. Не можеше дори да се нарече хубавичка, но затова пък сините й очи бяха такива ясни и когато те се оживяваха, изразът на лицето й ставаше такъв добър и простодушен, че неволно привличаше. В лицето й, пък и в цялата й фигура имаше освен това една особена характерна черта: въпреки своите осемнадесет години тя изглеждаше почти момиченце, много по-млада от годините си, съвсем почти дете, и това понякога дори смешно се проявяваше в някои нейни движения.

— Но нима Катерина Ивановна е могла да се оправи с толкова ограничени средства, дори и помен има намерение… — запита Расколников, продължавайки упорито разговора.

— Ковчегът ще бъде прост… и всичко ще бъде просто, тъй че не е скъпо… ние одеве с Катерина Ивановна всичко пресметнахме, тъй че ще има и с какво да го поменем… а на Катерина Ивановна много й се иска. Няма как… то е утеха за нея… тя е такава, вие нали знаете…

— Разбирам, разбирам… естествено… Вие какво разглеждате стаята ми? Ето и майка ми също казва, че на ковчег прилича.

— Вие вчера си дадохте всичко! — каза изведнъж в отговор Сонечка с някакъв силен и бърз шепот, като изведнъж пак ниско наведе глава. Устните и брадичката й пак затрепераха. Тя отдавна вече беше поразена от бедната обстановка у Расколников и сега тези думи изведнъж й се изтръгнаха сами. Последва мълчание. Очите на Дунечка някак просветляха, а Пулхерия Александровна погледна Соня дори приветливо.

— Родя — каза тя, като ставаше, — ние, разбира се, ще обядваме заедно. Дунечка, да вървим… А ти, Родя, да беше отишъл да се поразходиш, а след това да си починеш, да полежиш, а после веднага ела… Защото страхувам се, че ние те изморихме…

— Да, да, ще дойда — отговори той, като стана и забърза. — Аз впрочем имам работа…

— Та нима няма и да обядвате заедно — завика Разумихин, гледайки с учудване Расколников, — какво приказваш?

— Да, да, ще дойда, разбира се, разбира се… А ти остани за минута. Нали той сега не ви е нужен, майко? Или може би ви го отнемам?

— Ох, не, не! А вие, Дмитрий Прокофич, ще дойдете ли да обядваме, ще бъдете ли така добър?

— Моля ви, елате! — помоли Дуня.

Разумихин се поклони и целият засия. За миг всички изведнъж се почувстваха някак странно неловко.

— Сбогом, Родя, тоест довиждане; не обичам да казвам „сбогом“. Сбогом, Настася… ах, пак казах „сбогом“!…

Пулхерия Александровна искаше да се сбогува и със Сонечка, но някак не успя и забързано излезе от стаята.

Но Авдотя Романовна сякаш чакаше ред и, минавайки след майка си покрай Соня, се сбогува с нея с внимателен, вежлив и пълен поклон. Сонечка се смути, поклони се някак бързо и уплашено и някакво дори болезнено чувство се изписа на лицето й, сякаш учтивостта и вниманието на Авдотя Романовна й бяха тягостни и мъчителни.

— Дуня, довиждане! — извика Расколников, когато тя вече беше в коридора. — Дай си ръката де!

— Че нали ти я подадох, забрави ли? — отговори Дуня, като ласкаво и смутено се обърна към него.

— Че какво, още веднъж ми я подай!

И той силно стисна пръстчетата й. Дунечка му се усмихна, изчерви се, бързо издърпа ръката си и излезе след майка си, също, кой знае защо, много щастлива.

— Чудесно! — каза той на Соня, връщайки се в стаята, и ясно я погледна. — Да успокои Бог мъртвите, а живите още имат да живеят! Така ли е? Така ли е? Нали е така?

Соня гледаше с някакво учудване неговото внезапно прояснило се лице; той няколко мига мълчаливо и втренчено се вглеждаше в нея; целият разказ за нея от покойния й баща премина в тази минута изведнъж през съзнанието му…

— Господи, Дунечка! — заговори веднага Пулхерия Александровна, щом излязоха на улицата. — Ето на, сега просто се радвам, че си отидохме; по-леко ми е някак си. Ех, мислила ли съм вчера във вагона, че даже на това ще се радвам!

— Пак ви казвам, мамичко, той е още много болен. Нима не виждате? Може би именно от страдание за нас се е разстроил. Трябва да бъдем снизходителни и тогава много, много неща могат да се простят.

— А ето ти не беше снизходителна! — горещо и ревниво я прекъсна Пулхерия Александровна. — Знаеш ли, Дуня, гледах ви двамата, ти си съвсем негов портрет и нетолкова в лицето, колкото по душа: и двамата сте меланхолици, и двамата сте мрачни и избухливи, и двамата сте високомерни, и двамата сте великодушни… Нали е невъзможно той да е егоист, Дунечка, а?… А само като си помисля какво ще става тази вечер у дома, сърцето ми просто замира!