Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Майко, покажете на брат ми писмото на Пьотр Петровия — каза Дунечка.

Пулхерия Александровна с разтреперани ръце предаде писмото. Той го взе с голямо любопитство. Но преди да го разгърне, изведнъж някак с учудване погледна Дунечка.

— Странно — проговори той бавно, сякаш изведнъж, поразен от нова мисъл, — защо ли се тревожа толкова? Защо са тези разправии? Че омъжвай се за когото искаш!

Той сякаш говореше на себе си, но го каза високо и известно време гледа сестра си сякаш озадачен.

Най-после разгърна писмото, но все още запазваше израза на някакво странно учудване; после бавно и внимателно започна да го чете и го прочете два пъти. Пулхерия Александровна беше в особена тревога; пък и всички очакваха нещо особено.

— Това ме учудва — започна той, след като поразмисли и като подаваше писмото на майка си, но без да се обръща към никого определено, — нали уж води дела, адвокат е и говори даже така… със замах — а колко неграмотно пише.

Всички се размърдаха; съвсем друго бяха очаквали.

— Че те всички така пишат — отсечено отбеляза Разумихин. — Нима си го чел?

— Да.

— Ние му го показахме, Родя, ние… се посъветвахме одеве — започна сконфузилата се Пулхерия Александровна.

— Това е точно съдийски стил — прекъсна я Разумихин, — съдийските документи и досега така се пишат.

— Съдийски? Да, именно съдийски, делови… Не че е много неграмотно, но не е и съвсем литературно; делово!

— Пьотр Петрович и не крие, че няма голямо образование, и дори се хвали с това, че сам си е пробил път — каза Авдотя Романовна, малко засегната от новия тон на брат си.

— Е, щом се хвали, значи, има за какво — не възразявам. Ти, сестро, май се обиди, че направих за цялото писмо такава лекомислена забележка, и мислиш, че нарочно говоря такива глупости, от яд, за да ти се подиграя. Напротив, на мене по повод на стила ми дойде наум една далеч не излишна в дадения случай забележка. Там има един израз: „Сърдете се на себе си“, сложен много знаменателно и ясно, и освен това има заплаха, че той веднага ще си отиде, ако аз дойда. Тази заплаха да си отиде е равностойна на заплаха да ви изостави и двете ви сега, когато вече ви е извикал в Петербург. Е, ти как мислиш: може ли на такъв израз на Лужин да се обидиш така, както ако го беше написал ето той (той посочи Разумихин) или Зосимов, или някой от нас?

— Н-не — отговори Дунечка, като се оживи, — аз добре разбрах, че това е изразено прекалено наивно и че той може би само защото не умее да пише… Това много добре го каза, братко. Аз дори не очаквах…

— Това е изразено по съдийски, а по съдийски не може иначе да се напише и е излязло по-грубо, отколкото той може би е искал. Впрочем аз трябва малко да те разочаровам: в това писмо има още един израз, една клевета по отношение на мене, и то твърде подличка. Парите вчера дадох на вдовицата, охтичава и нещастна, и не „под предлог, че са за погребението“, а наистина за погребението, и не на дъщерята — момиче, както той пише, „с известно поведение“ (и което аз вчера за пръв път в живота си видях), а именно на вдовицата. Във всичко това виждам прекалено прибързаното желание да ме очернят и да ме скарат с вас. Изразено е пак по съдийски, тоест с твърде явно разкриване на целта и с твърде наивна прибързаност. Той е умен човек, но за да постъпваш умно, само умът не стига. Всичко това характеризира човека и… не мисля, че той много те цени. Казвам ти го само за назидание, защото искрено ти желая доброто…

Дунечка не отговори; решението й беше взето още одеве, тя чакаше само вечерта.

— Та ти какво решаваш, Родя? — попита Пулхерия Александровна, разтревожена сега още повече от внезапния му, нов делови тон.

— Какво значи: „решаваш“?

— Ами ето, Пьотр Петрович пише да не идваш у нас довечера и той ще си отиде… ако дойдеш. Е… ще дойдеш ли?

— Това вече, разбира се, няма аз да го решавам, а, първо — вие, ако такова изискване на Пьотр Петрович не ви обижда, и второ — Дуня, ако тя също не се обижда. А аз ще постъпя, както ще е по-добре за вас — добави той сухо.

— Дунечка вече реши и аз съм напълно съгласна с нея — побърза да добави Пулхерия Александровна.

— Аз реших да те помоля, Родя, настойчиво да те помоля непременно да присъстваш на тази среща — каза Дуня, — ще дойдеш ли?

— Ще дойда.

— И вас също моля да бъдете у нас в осем часа — обърна се тя към Разумихин. — Мамичко, и него каня.

— Прекрасно, Дунечка! Е, както сте решили — добави Пулхерия Александровна, — тъй да бъде. А и за мене самата ще е по-леко; не обичам да се преструвам и да лъжа; по-добре да казваме цялата истина… Пък ако ще да се сърди, ако ще да не се сърди Пьотр Петрович!