Г. Тение - Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)

Отчаяна, нещастната съпруга се хвърли на колене върху моста? Нейните ръце се сключиха и устните й зашепнаха усърдна молитва. След молитвата тя се изправи малко по-бодра; имаше надежда в Бог и чувствуваше, че той не я е изоставил.

Все повече гондоли преминаваха край малкия кораб с хора, идващи от съседните острови, облечени празнично и радостни, че ще присъствуват на голямото празненство.

Пред тази радост, която искреше от всички очи, Анунциата чувстваше още по-силно мъката си и самотата си. С тъга гледаше приготовленията за празника.

Днешният празник бе за всички: Венеция бе в радост, един нов дож щеше да бъде коронясан, един дож добър и справедлив, който бе освободил хубавата и могъща царица на Адриатика от терора и инквизицията. Венецианците поздравяваха новата ера. Денят бе един от най-големите празници на Венеция.

Всички сърца биеха във възторг. Само Анунциата, жената на този, който бе донесъл радост във всички сърца, жената на Маринели, тоя, който бе освободил отечеството си от тиранията, само тя бе тъжна.

Ах, защо Марино не пристигна? Къде е останал? Къде е, когато тя го очаква?

Небето също бе в празничен блясък и допълваше тържеството: Морето блестеше като злато под лъчите на слънцето. Малки сини вълни със златни гребени тихо замираха върху сребристия пясък на брега.

Весели хора се събираха от всички страни. Въздухът кънтеше от песните и веселите смехове на тълпата, която се качваше в гондоли и се отправяше за Лидо.

Цялата тази радост сърдеше Анунциата. Какво я интересуваше този празник, щом Марино бе далеч, щом бе сама и плачеше, и се молеше за завръщането му.

През този ден новият дож бе обкръжен само от най-младите благородници, тия, които тази година бяха станали пълнолетни. Те бяха гости на венецианския владетел, докато траеха тържествата. В палата на дожа те пристигнаха с разкошни и чудесно украсени гондоли; облечени бяха в богати костюми; мантиите им бяха бродирани със злато; сабите им също бяха златни.

Щом плеядата млади благородници се събереше, дожът излизаше от своя палат, за да се качи върху „Бюзантьор“.

Антонио Мемо носеше дълга пурпурна роба, голяма мантия, бродирана със злато и обшита по края с хермелин, а на главата си — дожова корона. На неговия пръст блестеше разкошният пръстен, който той щеше да предложи на своята годеница — Адриатика.

Той зае своето място в една държавна гондола, обкичена със златни украшения и цветя. Знамето на Венеция с лъва на Адриатика се развяваше от лекия утринен вятър.

Множество гондоли, богато декорирани с дълги воали от фина коприна, обкръжиха гондолата на дожа. Новият управител на Сан Марко, най-благородният патриций на Венеция, сенаторите и най-висшите чиновници на републиката заемаха местата на тия гондоли, обкръжени от своята почетна гвардия.

После следваха други гондоли, пълни с народ. Цяла Венеция бе по лагуните, за да присъства на сватбата на новия дож с морето.

Зрелището бе грандиозно.

Върху „Бюзантьор“ звуците на сребърните тромпети огласяха въздуха. Лакеи в разкошни ливреи очакваха пристигането на своя господар. До тях стояха пажове, избрани между децата на най-благородните фамилии. Две от тях държаха почтително дългия шлейф на дожовата мантия, а едно друго държеше разкошен слънчобран.

Гондолите в сгъстени редове се притискаха около разкошния кораб, за да го придружат до Лидо.

Щом те излязоха от каналите, сватбената церемония на дожа с Адриатика започваше.

Тази церемония бе запазена като традиция в спомен на първата голяма победа на дожа Орсеоло, в 997 година над пиратите. Това бе началото на морското могъщество на Венеция.

Щом излязоха от Лидо, дожът стана и хвърли златния си пръстен в морето, извършвайки така венчавката си с морето, което бе оказало големи услуги на тая, която именуваха царица на Адриатика.

После дожът се върна в църквата Сан Николо, за да бъде благословен съюзът му от патриарха.

Отстъпвайки на настояванията на двете си другарки Сесил и Агнес, Анунциата бе напуснала своя наблюдателен пункт, за да види празненството.

Този празник й припомняше един друг подобен: венчавката на дожа Гримани с морето, през време на който Марино Маринели я бе спасил от водата.

В една богато декорирана гондола трите млади жени поеха пътя към Лидо.

Те присъстваха на сватбената церемония и последваха тълпата от гондоли, която придружаваше „Бюзантьор“ към църквата Сан Николо, когато оръжейни гърмежи се разнесоха далече в морето.