Г. Тение - Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)

— Не ви ли се струва чудно, сестро, че Анунциата е умряла тъкмо на следния ден след вземане на воала? Не сте ли викали лекар да прегледа мъртвата?

— Действително тази смърт ни се стори чудна, но тъй като ние нямахме никакво основание да вярваме, че тя сама е пожелала смъртта, ние я погребахме, както повеляват правилата и това е всичко.

— Не знаете ли нищо повече за нейната смърт, сестро? Моля ви, кажете! В името на Христа, моля ви! Нямате ли някоя следа, която би ме упътила? В името на нашата света религия, кажете ми, мадам! Чувствувам, че вие знаете повече, отколкото казвате. Имайте милост към отчаяния съпруг!

Сестра Еулалия изглежда се колебаеше. Един голям обрат стана внезапно в нея. Тя почувствува колко лоша и срамна бе омразата, която изпитваше към този човек, за да угоди на своята неблагодарна приятелка Мадлена Боргез.

Най-сетне, виждайки умоляващите очи на Марино устремени в нея, тя почувствува сърцето си да се смекчава и омразата й да се разпръсква под топлината на тази голяма скръб.

— Чуйте ме, граф Санта Рока! Реших да ви кажа всичко, което се е случило през последните дни в манастира. Вашата жена, Анунциата или по-скоро сестра Анжелика, е мъртва. Ние я намерихме една сутрин върху пейка в градината; на следния ден я погребахме. Дотук няма нищо неестествено, нали? Но нещата не станаха така. Дали това не е халюцинация? Не зная нищо. Дали е действителност? Не мога да го твърдя, но колкото повече мисля, по-сигурно ми изглежда. Във всеки случай, няколко дни по-късно, посещавайки килиите на моите монахини, забелязах един бял силует, приличащ удивително на вашата жена. Слязох в избите, където тя бе погребана. Нейният ковчег бе празен. Нещо повече, две от моите монахини, в килиите на една от които ми се стори, че видях сестра Анжелика, са избягали от манастира. Току-що ме предупредиха. Не зная нищо повече, сеньор; но предполагам, че вие ще можете с тия няколко указания да откриете най-сетне истината!

— Възможно ли е, благородна игуменке? — извика Маринели, обзет от надежда. — Истина ли е?

— В името на Христа, заклевам се, че казвам самата истина! А сега, сеньор Маринели, аз се чувствам твърде уморена, понеже съм много болна и ви моля да ме оставите да си почина. Нямам повече какво да ви кажа и вие сам трябва да намерите следата на двете монахини, които са тръгнали от манастира през деня.

Марино се поклони пред игуменката Еулалия, без да каже нито дума. Той излезе от манастира с надежда в сърцето. Тази жена бе се смилила към него, бе му казала истината. Кой знае? Всяка надежда не бе загубена за него. Той може би щеше да намери любимата си…

Да се върнем за момент при Мадлена Боргез, която оставихме на грижите на Джиозо Маршез, в малката горичка, близо до развалините на храма на Венера.

Джиозо не знаеше какво да прави с припадналата жена. Той размишляваше една секунда, после, спомняйки си, че манастирът на кларистките е наблизо, остави за момент безчувственото младо момиче върху мъховата постеля, за да потърси помощ.

Но нямаше нужда да отива така далече, понеже, излизайки от гората, той видя коларя на папата Боргез, който заедно с колата очакваше на пътя завръщането на господарката си.

Джиозо бързо постави слугата в течение на случилото се с младото момиче и двамата отърчаха бързо да я вземат, за да я поставят в колата и да я пренесат при баща й.

Тя още не беше се съвзела от своя продължителен припадък, когато докторът на папата, повикан от Франческо Боргез, дотърча при красивата болна.

Уви! Мадлена бе обзета от силна треска и лекарят се произнесе, че тя има поражение на мозъка.

Ужасните събития, разказани от Джиозо, смъртта на нейната приятелка и над всичко самоубийството на нейният годеник бяха поразили духа на младото момиче дотолкова, че то в течение на две седмици беше между живота и смъртта.

После, когато треската й премина, Франческо Боргез забеляза, за своя голяма скръб, че неговото дете бе загубило разума.

Без да бъде напълно луда, Мадлена бе засегната от една тиха лудост, ужасно мъчителна за тоя баща, който обожаваше дъщеря си.

Мадлена не си спомняше вече нищо, освен някои малки събития от своето детинство.

Когато Павел V бе уведомен за състоянието на своята племенница, той помисли, че това наказание е от Бога, който наказваше така Мадлена за страшното престъпление, което бе извършила, лишавайки Марино Маринели от любимата му съпруга и, кой знае?… може би желаейки да изчезне завинаги.