Г. Тение - Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)

Докато Марино и Горо тичаха по техните следи, трите монахини се ядосваха, че времето ги възпираше в Термоли. Но към обяд небето се проясни внезапно и Анунциата реши да използва хубавото време, за да тръгнат веднага за Венеция.

Вятърът бе твърде силен и надуваше платната на малкия кораб на Антонио Нардо, който летеше по водите като стрела.

Слънцето захождаше към хоризонта, когато се забелязаха най-сетне очертанията на Венеция. Бе вече нощ, когато корабът пристигна в пристанището и, понеже бе вече късно, решиха да прекарат нощта на кораба и да дочакат спокойно настъпването на деня.

Анунциата не можеше да си намери място. Тя не можа да затвори очи през нощта и, щом се разсъмна, разбуди другарките си да отидат да търсят любимия й.

Колко голямо бе разочарованието й, когато узна от палата на дожовете, където поиска да я осведомят, че Марино е напуснал Венеция преди няколко дни и е заминал за Рим.

Сърцето й се сви болезнено при тази вест и тя едва сдържа сълзите си пред слугата, който я осведоми.

Какво да прави сама с другарките си в този град? Венеция й се струваше празна, понеже Марино не беше там. Казаха й, че Марино скоро ще се върне в родния си град, понеже бе обещал на новия дож да бъде тук за сватбата му с морето.

Празникът бе на следния ден. Най-разумно бе да се въоръжи с търпение и да дочака спокойно във Венеция завръщането на своя съпруг.

За да отвлече вниманието си. Анунциата показа забележителностите на Венеция на двете си учудени другарки. Показа им всички площади, църквите и ги заведе на остров Сан Николо.

Промените на родния й остров я накараха да зарони сълзи. Палатът Маринели бе изчезнал! Но колибата на нейния баща, колибата, където бе родена, беше още там и тя се почувствува щастлива, че я вижда. Отведе другарките си до светата статуя на острова, в подножието на която трите се замолиха за завръщането на Марино Маринели.

Не се бавиха на острова и се върнаха във Венеция. Анунциата искаше да види и колибата на бедната Луала и да покаже на другарките си мястото, където бе живяла дълго под покровителството на старата жена.

После отидоха в църквата Сан Марко и се молиха за Марино.

Излизайки от църквата, изморените монахини се върнаха в пристанището, където Антонио Нардо ги очакваше.

Корабът бе застанал срещу фара и всеки половин час Анунциата се изкачваше на моста и питаше пазача на фара дали не е видял някакъв кораб.

Но отговорът бе неизменно същия.

— Не, сеньора, само няколко малки търговски кораби от Триест влязоха в пристанището.

Риболовни кораби. А платноходът на Марино още го нямаше.

С какво нетърпение, с какво лудо желание очакваше да види кораба на хоризонта. Сърцето на Анунциата забиваше при мисълта, че скоро ще види тоя, когото обожаваше, на когото възлагаше всичките си надежди.

А Марино още не пристигаше. Тя не виждаше белите платна, които добре познаваше, от кораба на нейния съпруг.

Вечерта настъпи. Залязващото слънце озари спокойните води на морето. От брега се чуваха песни и радостни викове.

Бе навечерието на големия празник на Сан Марко, навечерието на сватбата на дожа с морето. Дали Марино ще удържи обещанието си, дадено на Антонио Мемо, да дойде на коронацията му?

Може би му се е случило нещастие. Може би се е забавил в Рим да я търси?

А тя бе тук, във Венеция, чакаща го с безпокойство и нетърпение. Нейните очи, зачервени от плач, отправени към морето, още разглеждаха хоризонта, когато нощта спусна сянката си над лагуните.

Беше време да слезе в кабината. Вятърът бе студен през този сезон. Сестра Сесил, облегната на ръката на брат си Антонио, дойде да потърси Анунциата и да я повика да слезе за почивка.

Колко тъжен край за един ден, който обещаваше толкова щастие! Дано утрешният ден не прилича поне на днешния! Дано утре Марино да пристигне!

Легнала върху своето легло, с широко отворени очи в тъмнината, Анунциата очакваше зората на така желания ден.

Почна да се зазорява. Слънцето едва се бе показало на хоризонта, когато младата жена, която си бе поръчала един венециански костюм, бе вече на моста, разглеждаща входа на пристанището.

Навалица от лодки от всякакви размери: рибарски, за разходка, богато обкичени гондоли с цветя пресичаха лагуните, готвейки се за празника, който започваше, се разкри пред очите й.

Виждайки ги да влизат в пристанището, сърцето на Анунциата се сви. Корабът на Маринели не бе между тях. Ще дойде ли той? Ще бъде ли точен за срещата?