Николай Теллалов - Животинчето

Изобщо няма да се досетят, ядно добави наум. С тях сме толкова различни! Нямаме нищо общо!

— И какво е то?

— Бяло знаме. Парламентьор.

— Какво?… Стан! Какво значи това? Имаш представа какво върши момчето ти, греша ли?

— Не грешиш. Извини ме, мъчно ми е да говоря…

— Стан! Роякът забавя скоростта си! Маневрира!… Нищо не разбирам. Отклоняват се от курса за сближаване с колонията ни. Леле, какви ли претоварвания им костват тези завои! Освен това синът ти също май спира.

— Спира, да — учудено избъбри Стан. — Не, спират го. Не виждам реверсивна тяга…

— Да, сега го различихме и ние… Май угаси ускорителите. Току-що.

— Видях.

— Горивото ли е свършило?

— Не, разбрал е, че го спират. Може би с някакво поле. Не ги виждам добре. Има смущения…

— Телескопът регистрира пространствен скок, затова.

Пилотът не смееше да изрече на глас това, което му се завъртя в главата. Накрая се престраши:

— Оттеглят се, така ли?

— Да. Махат се. С какво ги уплашихте?

Стан намали тягата и зададе на компютъра маневра за сближаване и скачване с ракетоплана на Тони. Лекотата на безтегловността го замая за кратко. Като се посъвзе, той обърна лице към радиоуредбата. Поколеба се — дали не е твърде самонадеяно това, което искаше да каже?

— Координаторе, не ги уплашихме.

— А какво?

— Доказахме, че не сме им врагове… значи, все пак имали сме общи неща с тях…

— Предавам се, Стан. Обясни какво имаш предвид.

— Нищо особено. Просто те видяха, че… Момент! Прекъсвам за малко! Тони ме вика на личната ми честота! Потърпете малко!

От вълнение ръката му не улучи веднага нужния бутон. А когато гласът на момчето изпълни кабината, пилотът се задъха.

— Татко?

— Да, момчето ми.

— Сърдиш ли ми се?

— Не знам, Тони… В момента се радвам, че си жив, здрав и че скоро ще се скачим, а после ще тръгнем да се прибираме. Може би после ще ти се сърдя… малко.

— Исках само да им върна Животинчето… за да не го убият Координаторите. То никому нищо лошо не е направило…

— Да, наистина.

— Правилно ли постъпих?

— И да… и не… Но повече да, отколкото не.

— Ще имаш ли неприятности заради мен?

— Това сега не е важно.

— Мама… знае ли?

— После ще говорим за това. Тони?

— Да, татко?

— Ти… имаше ли представа, че Чуждите може и да си тръгнат? Че може да разберат, че няма защо да ни нападат?

— Ами, мъничко ми се искаше да е така. Щеше да ми е мъчно да се разделя с Животинчето. Татко, трябва да се извиня на мама… и на теб.

— Аз приемам извинението. А с майка си ще се разправяш сам. А сега, приготви се за скачване, синко.

— Татко?

— Да?

— Аз обичам теб и мама повече от Животинчето, но нали разбираш…

— Разбирам. Извини ме… нека първо се скачим, после ще минеш при мен… и ще си поговорим на дълго и на широко.

Но не и преди да те прегърна, калпазанино, добави мислено.

После, преди да постави длани на щурвала, Стан избърса очите си. Бяха светли сълзи. Те литнаха като малки диаманти из кабината, а заедно с тях отлетя и целия му ужас, цялата тежест, цялото отчаяние.

По уредбата се чу най-прекрасния звук за ушите му — смеха на момчето.

Очевидно Животинчето беше направило нещо смешно.

© Николай Теллалов

Източник: http://www.sf-sofia.com/

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14728]

Последна редакция: 2009-11-27 23:00:00

(Текстът на бележката под линия липсва — б.е.р.).