Владимир Терзийски - Летящите чинии на Илюминатите (Том 1)

В тази нажежена ситуация обзетият от паника пилот на птицата направил нещо, което никой пилот в здрав разум не би трябвало да прави с нея — той забравил за най-строгата забрана да не се вдига повече от Мах-3, и почти огънал ръкохватките на лостовете за газта, избутвайки ги в паниката до отказ напред с едната ръка, като в същото време издърпал към себе си лоста за управление с другата. Ракетата вече като че ли се виждала в неговото огледало за обратно виждане.

Тогава станало чудото — Черната птица като че оживяла и съвсем лесно изпреварила преследващата я ракета, величествено повдигайки носа си и понасяйки се с грохот косо нагоре към черния небосклон. Това било последното нещо, което пилотът си спомнял, преди да загуби съзнание от огромното ускорение.

Когато след време той се свестил отново и отворил очи, трябвало много да премигва под своя херметичен космонавтски шлем, докато да разбере къде точно се намира — в оглушителната тишина пред очите му величествено и доста бързо се въртяла под черното звездно небе синевата на един огромен океан, обаче много странно защо изпъкнал — като училищен глобус. Ето че бързо се приближавала и някаква суша, която подозрително приличала на Австралия, а до нея като че ли и Нова Зеландия. Чак като се свързал със суперсекретната американска база в Пайн Гяп, в средата на австралийската пустиня, той получил потвърждение за своя най-голям страх — неговата Черна птица била влязла в орбита около Земята! И е трябвало много спешно да се вика една голяма чиния от флотата на тайното глобално правителство, която да свали на пръсти непослушната птица обратно на земята.

За да се потули тихомълком големия скандал, който би избухнал в аеро-космичните кръгове на планетата, когато някой би забелязал тази обемиста играчка там горе — добре видима от земята и с обикновен бинокъл в нощното небе. Дори и любители астрономи можеше да фотографират нейния бордови номер до емблемата на американските ВВС със своите домашни телескопи. В какъв ужасен „птичи-гейт“ би се оказала НАСА тогава, ако би се наложило да обяснява на световната преса как по дяволите тази голяма птица е успяла да се качи там горе.

Колкото и невероятна да звучи за мен една история, аз никога не я отхвърлям просто така — само защото ми се струва неправдоподобна. Като правило я вкарвам да отлежава в моята голяма колекция от странни данни, сред десетките други също толкова трудни за повярване истории, докато случаят не ме доведе до втора такава подобна история. За мен това беше случайната среща, пак на една уфологична конференция, с един обикновен фрезист в една необикновена фирма. Той беше работил десетки години в Локхийд, и още на първата моя разказана случка за Черната птица, се реваншира с няколко феноменални истории от дългогодишната експлоатация на тези невероятни самолети. От тях ставаше ясно, че е имало многобройни случаи, известни на обслужващите персонали по базите, а също и на фирмата производител, в които поради грешка на пилота птиците са напускали атмосферата, техните двигатели са угасвали, и самолетите са излизали в суборбитални полети, високи по 100–200 км, при които пилотите е трябвало да чакат десетки минути да навлязат обратно в атмосферата, за да могат да запуснат отново двигателите си и да се приберат в базите си.

Разликата между суборбитален и орбитален полет зависи единствено от полегатостта на траекторията — при по-стръмно изкачване, поради по-бързото излизане от атмосферата и настъпването на кислороден глад, двигателите угасват по-рано, преди да наберат по-висока скорост. При изкачване с по-слаб наклон може да се намери оптималния ъгъл спрямо хоризонта, който да позволи на гърмящата птица да превиши първа космична скорост, преди двигателите й да успеят да изгаснат при излизането им от атмосферата.

Това е може би и най-голямата тайна, която немците откриват при техните мезосферни експерименти с ракетите-сонди Фау-2, които стигат до 150 км, а по-късно и с двустепенната ракета А-9/А-10, която стига до 350 км височина. Стратосферата (от 15 до 50 км височина) съдържа 99% кислород и азот. Мезосферата (от 50 до 500 км) съдържа кислородни молекули и атоми чак до 150 км височина. Те съвсем свободно биха поддържали горенето в един правопоточен двигател на височина от 75 до 100 км, стига той да се движи с Max 20–30. Защото въпреки силно-разредения въздух там горе, при тази огромна скорост за единица време през входния отвор на правопоточния двигател преминава 20–30 пъти повече обем въздух (ако и да е разреден), отколкото при Мах-1 в ниските слоеве на атмосферата. Този огромен обем е напълно достатъчен да набави необходимия кислород за горенето, и да създаде „запушалката“ от повишено налягане на входа на правопоточния двигател, за да може той да работи „в режим“.