Владимир Терзийски - Летящите чинии на Илюминатите (Том 1)

RFZ-1 — летящата курабия — рисунка и снимка.

За да подготвя почвата за последния и най-грациозен модел от всички останали немски антигравитационни летящи чинии-изтребители с въздушно-реактивни двигатели с вътрешно горене от времето на Втората световна война, в следващите два параграфа ще обобщя великите, но умишлено „забравени“ постижения на двама гениални немски учени — на д-р Ойген Зенгер, един от пионерите на правопоточния двигател и на космичната совалка, която той проектира още през 1929 г. и я конструира вероятно през 1944 г. — и на проф. Александър Липиш, геният на правопоточните свръхзвукови и орбитални бомбардировачни совалки, използвали за пръв път допълнителна антигравитационна тяга. Защото след войната имената на тези гениални учени са заличени за почти половин век от всички библиотеки в света, в най-добрата Оруелова традиция на романа му „1984“.

Нека да се опитаме да отгатнем защо наистина? Защото правопоточните самолети на проф. Липиш са достатъчно прости, за да може всяка средно-развита индустриална страна евтино да си ги откопира сама, заобикаляйки световния монопол на производителите на скъпите турбореактивни двигатели, притежаван от една единствена банкерска фамилия. Това е възможно поради простата причина, че те нямат никакви движещи се и особено въртящи се части, които да изискват прецизни металообработващи машини за тяхната обработка, поради което могат да бъдат изработени дори на ръка — изковани и занитени, използвайки за целта само минимален брой прости инструменти. Стоманените части на двигателите им (даже целите двигатели) могат да се изработят от тръби за нефтопроводи например. Термоизолацията на горивната камера на двигателя (дори това да е и един лесно-заменяем двигател за еднократна употреба) може да се реши с обикновени керамични топящи се и сублимиращи огнеупорни тухли, подобни на тези употребявани в металургията; и с принудителното охлаждане на камерата отвън от струята атмосферен въздух — колкото и да се загрява двигателят отвън при свръхзвуковата си скорост в атмосферата, винаги външната температура би била значително по-ниска от вътрешната.

Освен това някои от правопоточните изтребители на д-р Зенгер могат да достигат свръхзвукова скорост, използвайки за гориво каменни въглища — по-точно въглищен прах или гранули! Да, обикновен въглищен прах! Това е още една причина името на учения да потъне в тотална забрава. Коя страна би тръгнала да купува скъпия авиационен керосин от западните монополи, щом като би могла да захранва самолетите на военновъздушните си сили и дори на гражданската си авиация с въглищен прах от своите местни находища! И никакви петролни картели, и никакви скъпи рафинерии не биха били необходими. Един полет от Ню Йорк до Париж би траел само 2–3, а не 7–8 часа, като сега, ако преминаваше на височина 20–30 км, и само 50–60 минути, ако преминаваше извън атмосферата, на височина 200–300 км по балистична траектория.

В началото на четиридесетте години проф. Александер Липиш специално построява своя революционен свръхзвуков планер DM-1 като евтина експериментална свръхзвукова безмоторна платформа. Най-невероятният планер, който е бил построяван някога на Земята, е от типа летящо крило, по-точно летящ клин, със силно-делтовидно крило с ъгъл на делтовидност от около 55 — 60 градуса. Планерът-стрела се състои от два остри праволинейни клина с общ връх — хоризонталният равнобедрен клин служи за крило, а вертикалният правоъгълен, с кабината на пилота вписана вътре в него, служи едновременно и за вертикален стабилизатор. След като е изтеглен на буксир от един двумоторен бомбардировач Дорние Do-217 до височина от 10 км, планерът вероятно е в състояние да достигне свръхзвукова скорост при безмоторно вертикално пикиране надолу. Да не забравяме, че един друг гениален немски модел на планер с криле с отрицателна стреловидност, сочещи не назад като нормални криле на реактивен самолет, а напред като остриета на тризъбец, е достигнал скорост от 960 км/ч при същото такова безмоторно пикиране вертикално надолу. Неговото аеродинамично съпротивление е значително по-голямо от това на планера-клин на проф. Липиш.

С допълнителни ракетни ускорители летящият клин достигнал скорост от 1360 км/час, или доста над Мах-1 (Ратхофер и Етъл, 92). Предполагам, че това става при хоризонтален полет, което значи, че и скорост от Мах-2 би била достигната при пикиране вертикално надолу на пълна газ, а с още по-мощни двигатели даже и при хоризонтален полет. От всички не-антигравитационни апарати в немския арсенал, този невероятен летящ клин е може би първият самолет в света, който благодарение на своята авангардна аеродинамика преодолява не само звуковата бариера, но и Мах-2.