Владимир Терзийски - Летящите чинии на Илюминатите (Том 1)

В тази глава отново ще съпоставим нашите експериментални и теоретични заключения за антигравитационната физика на жироскопиращите маси, получени в предишните глави, с най-простите от многобройните различни типове успешно-изпробвани модели на немски летящи чинии с реактивни двигатели. Първо ще потърсим отново отговор на най-важния и същевременно най-простия въпрос на цялата тази книга, а именно как се създава жироскопната антигравитационна подемна сила, повдигаща тези многотонни чинии като перца от земята. По-точно, как един немски инженер би развъртял корпуса на летателния апарат, за да генерира този антигравитационен физически ефект, използвайки стандартните авиационни въздушно-реактивни двигатели, съществуващи през 40-те години на нашия век?

Използвайки многобройни публикации от немския печат, в тази глава ще разгледаме монтирането на съществуващите конвенционални двигатели с вътрешно горене — на различните авиационни въздушнореактивни двигатели — върху жироскопиращите лещовидни корпуси на Фуу Файтър-ите и Флугшайбите на Третия райх. От гледна точка на подемната сила, използвана от летящите апарати, ние отново ще открием неизбежните начални хибридни разработки на апарати с комбинирана аеродинамична и антигравитационна подемна сила — на полухеликоптерите-получинии или даже на полусамолети-получинии. След тях ще се спрем на елегантните „истински“ чинии, които използват за своя полет единствено антигравитационната подемна сила. Тъй като обикновено в един и същи модел на летяща чиния се преплитат няколко различни видове антигравитационни подемни сили, използвани паралелно, ние ще обсъдим най-подробно по-важните от тях.

Ще направим също и генеалогичната класификация на тези летящи апарати от гледна точка на двигателите, използвани в тях, проследявайки употребата на все по-мощни стандартни двигатели с вътрешно горене, започвайки с най-простите конструкции с авиационни правопоточни двигатели, и преминавайки през стандартни аксиални и нестандартни тороидни турбореактивни въздушно-реактивни модели, и завършвайки с авангардните недишащи газотурбинни антигравитационни двигатели. Ще споменем даже и за подозираните пулсиращи двигатели, монтирани на евтините шперплатови „Фолкс-шайби“ — на набързо-скалъпените едноместни летящи дискове-прехващачи на народното опълчение, трескаво проектирани за героичните и отчаяни въздушни битки през последните месеци на войната. От гледна точка на окачването на двигателите, аз съм разгледал първо набързо построените прототипи с извънбордни двигатели, които са заменени в последствие от техните подобрени варианти с бордови двигатели, монтирани вътре в корпуса на летящата чиния (Терз, 1990–96). Трябва обаче дебело да подчертая, че никога досега конструкцията на всички описани тук антигравитационни модели не е била обсъждана толкова подробно в печата.

В тези пионерни хеликоптерни модели се комбинират аеродинамичната подемна сила на класическия хеликоптерен ротор с антигравитационната подемна сила на жироскопиращите тежки маси. При тези модели главната ос на въртене — и на ротора, и на жироскопа — е винаги обща и вертикална спрямо повърхността на Земята.

Първият представител на тези прости хибридни аеродинамично-антигравитационни устройства, на тези обикновени вертолети със спомагателни антигравитационни асисти или усилватели, е правопоточният хеликоптер и изтребител-прехващач на Фоке Вулф, тъй наречения „Хеликожир“. В български превод това значи винтокрил. Немското му име е „Triebfuegel Flugzeug“, или самолет със „самовъртящи се крила-лопати“. При по-внимателен анализ, след като читателите вече се запознаха с принципа на действие на жироскопните антигравитационните двигатели, може да се открие най-важното качество на този модел — че това е пилотиран хеликоптер-ракета с допълнителна антигравитационна подемна сила. Той е конструиран от главния конструктор на фирмата проф. Курт Танк, в сътрудничество с инженера по аеродинамика Мултоп, авиоконструктора фон Халем и заместника на проф. Танк — д-р Пабст (Бориславов, 94). Това е уникален апарат, задвижван от три правопоточни двигателя, чието жироскопиране на краищата на дългите хеликоптерни лопати създава и допълнителния антигравитационен ефект. Идеята за корпуса е заимствана вероятно от ракетата Фау-2, по-точно от нейния пилотиран вариант А-4В, като обаче не са използувани стреловидните крила, а също и ракетния двигател в задната част на ракетата. На неговото място е монтиран основния и прибиращ се в един капковиден обтекател колесник на това вертикално излитащо и кацащо чудо.