— Ще успеете да ги получите — отговори Йороп. — Може би госпожата ще стане по-мила с тоя тлъст глупак и като станат парите около шестстотин хиляди, ще му поиска още четиристотин хиляди, за да го обикне повече.
— Слушай сега, момичето ми — каза Карлос. — В деня, когато получа и последните сто хиляди франка, за тебе ще има двадесет хиляди.
— За какво ще ми послужат те? — запита Йороп, отпуснала ръце, като човек, комуто животът се вижда невъзможен.
— Ще можеш да се върнеш във Валансиен, да си купиш едно хубаво дюкянче и ако искаш, да станеш почетна жена; по света има всякакви вкусове и Пакар си е мислил понякога за тази работа; на главата му не тежи нищо, няма нищо и на съвестта му, двамата може да си допаднете — възрази Карлос.
— Да се върна във Валансиен!… Допускате ли такова нещо? — възкликна Йороп.
Родена във Валансиен от много бедни родители тъкачи, Йороп бе изпратена на седем години в една тъкачница, където съвременната индустрия бе злоупотребила с физическите й сили, а порокът преждевременно я бе покварил. Прелъстена на дванадесетгодишна възраст и станала майка на тринадесет, тя бе тръгнала със съвсем развратени хора. При едно убийство се бе явила шестнадесетгодишна като свидетелка пред наказателния съд. Под напора на някакъв остатък от честност и на ужаса, внушаван от правосъдието, тя допринесе с показанията си за осъждането на обвиняемия на двадесет години каторжен труд. Престъпникът (един от рецидивистите, чиято организация налага страхотни отмъщения) бе казал на момичето пред самия съд: „След десет години, Прюданс (Йороп се наричаше Прюданс Сервиен), ще се върна за да те закопая , та ако ще и да ме порежат за това.“ Председателят на съда се опита наистина да успокои Прюданс Сервиен, обещавайки й подкрепата и заинтересоваността на правосъдието; нещастното момиче бе изпълнено от такъв истински ужас, че се разболя и лежа почти година в болницата. Темида е разумно същество, представлявано от група непрекъснато сменявани индивиди, чиито добри намерения и спомени са подобно на тях самите извънредно преходни. Прокуратурите и съдилищата не могат да предотвратят престъпленията, те са създадени, за да ги поемат, след като са извършени. В това отношение една превантивна полиция би била истинско благо за страната, обаче думата „полиция“ плаши законодателя, който не умее вече да прави разлика между управление, администриране и създаване на закони . Законодателят се стреми държавата да обхване всичко, сякаш тя е в състояние да действува. Каторжникът навярно все още мислеше за жертвата си и щеше да си отмъсти, а правосъдието щеше да е забравило и единия, и другия. Разбрала инстинктивно (ако щете, в едри линии) опасността, Прюданс напусна Валансиен и дойде на двадесет и седем години в Париж, за да се укрие. Там тя върши четири занаята, между които най-добрият бе работата й като фигурантка в един малък театър. Запозна се с Пакар, на когото разказа нещастията си. Пакар — дясната ръка на Жак Колен и негов поддръжник — разказа на господаря си за Прюданс, а като почувствува нужда от робиня, господарят каза на Прюданс: „Ако искам да ми служиш, както се слугува на дявола, ще те отърва от Дюрю.“ Дюрю бе името на каторжника, дамоклевият меч, надвиснал над главата на Прюданс Сервиен. Без тези подробности на мнозина критици верността на Йороп би се сторила малко вероятна. А никой не би разбрал развръзката, която готвеше Карлос.
— Да, момичето ми, ще можеш да се върнеш във Валансиен… Дръж, чети. — И той й подаде снощния вестник, като й показа с пръст следното съобщение: „Тулон. Вчера бе извършена екзекуцията на Жан-Франсоа Дюрю… Още сутринта гарнизонът …“ и т.н.
Прюданс изпусна вестника; краката й се подкосиха; тя се възраждаше към живот, защото, както сама казваше, откакто Дюрю я заплашил, хлябът никога не й се бил усладил.
— Виждаш ли, удържах на думата си. Трябваше да минат четири години, за да падне главата на Дюрю, като го накарам да попадне в клопка… Така! Свърши си тук работата и ще завъртим някаква малка търговийка в твоя градец с двадесет хиляди франка като жена на Пакар, на когото разрешавам да се залови с почтено занятие.
Йороп взе отново вестника и зачете с жадни очи подробности, които пресата не се уморява да дава за екзекутирането на каторжници от преди двадесет години: внушителното зрелище, свещеника, успял да накара нещастника да се върне към църквата, обръщението на стария престъпник към бившите му другари, вдигнатите за стрелба дула на пушките, коленичилите каторжници; след това износените разсъждения, които с нищо не променят режима в каторгите, където гъмжи от престъпления.
Читать дальше