Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Ездер … Ездер … — казваше баронът — лепнете си, анкелчето ми! Е, ако се здрахувате од мен, ште озтана на това канапе … — заяви най-сетне той, пламнал от най-чиста любов при вида на все още плачещата Естер.

— О — отвърна тя, улови ръката на барона и я целуна с такава признателност, че на очите на „риса“ се появи нещо подобно на сълза, — ще ви бъда много благодарна!…

И тя изтича в спалнята си, където се заключи.

„ Има нешто нераспираемо фаф таси рапота … — рече си възбуденият от хапчетата барон. — Какфо ште кашат у тома?“

Той стана и погледна през прозореца. „Колата ми чака оште… Зкоро ште зъмне!…“

После се поразходи из стаята: „Как пи се потикривала коспоша Нусинген сас мен, ако распере етин тен как ас прекарал таси ношт!…“

Той отиде и допря ухо до вратата на спалнята, понеже му се стори, че доста глупаво се е подредил за сън.

— Ездер!…

Никакъв отговор.

„Поше мой! Тя оште блаче!…“ каза си той и се изтегна на канапето.

Десетина минути преди изгрев-слънце легналият неудобно на канапето и заспал тежко й мъчително барон дьо Нюсенжан бе събуден внезапно от Йороп точно посред един сън, който по своята обърканост и бърза смяна на образите е едно от още неразрешените явления на медицинската физиология.

— Ах, божичко! Госпожо! — викаше тя. — Госпожо! Войници!… Стражари, правосъдието! Искат да ви арестуват…

В момента, в който Естер отвори вратата на спалнята си и се показа не съвсем загърната в халата си, с домашни пантофки на босите крака, с разпуснати коси и така красива, че и архангел Михаил би продал душата си на ада за нея, вратата на гостната избълва река от човешка тиня, която се повлече по ръце и крака към небесния образ на девойката, застанала като ангелите от фламандските религиозни картини. Един мъж пристъпи към нея. Контансон, ужасният Контансон сложи ръката си на още топлото й рамо.

— Вие ли сте госпожица Естер Ван… — запита той.

Шляпвайки го с опакото на ръката си по бузата, Йороп накара Контансон да измери килима в цялата му дължина, като същевременно му нанесе в краката остър удар, известен на хората, практикуващи така нареченото „изкуство на чехъла“ .

— Назад — писна тя, — не се докосвайте до господарката ми!

— Счупи ми крака! — викаше Контансон, като се надигаше. — Ще ми платиш за това…

От групата служебно облечени съдебни пристави, които влязоха, без да свалят противните си шапки от още по-противните си глави и чиито лица сякаш бяха от прорязано с жилки махагоново дърво, кривогледи, безноси и с разкривени усти, се отдели сладникаво усмихнат Лушар; бе облечен по-чисто от другите, но и той остана с шапка на глава.

— Госпожице, арестувана сте — каза той на Естер. После се обърна към Йороп. — А ти, моето момиче, да знаеш, че всяка съпротива е излишна, а всяко бунтарство — наказано.

Шумът от спуснатите приклади на пушките по плочите на трапезарията и преддверието — белег, че полицаят е придружен от охрана — подчерта още повече думите му.

— А защо ме арестувате? — запита невинно Естер.

— Ами нашите борченца?… — отговори Лушар.

— А, вярно! — възкликна Естер. — Почакайте да се облека.

— За жалост, госпожице, ще трябва да се уверя дали в стаята ви няма някаква възможност за бягство — каза Лушар.

Всичко това стана така бързо, че баронът още не бе успял да се намеси.

— А, парон ти Нусинген, сега ас съм бротафачка на човешко месо… — извика ужасната Азѝ, промъквайки се през приставите до дивана, където се престори, че открива банкера.

— Отфратителна уличница! — възкликна Нюсенжан и се изправи в цялото си финансистко величие.

И той се втурна между Естер и Лушар, който при един вик на Контансон свали пред него шапката си.

— Господин барон дьо Нюсенжан!…

При едно движение на Лушар съдебните пристави излязоха от жилището, като свалиха до един почтително шапка. Остана само Контансон.

— Господин баронът ще плати ли?… — запита търговският агент с шапка в ръка.

— Ште блатя — отговори Нюсенжан, — но трепфа та снам са какфо здафа тума .

— Триста и дванадесет хиляди франка и няколко сантима с разноските, но арестуването не влиза вътре.

— Дриста хиляти франка! — възкликна баронът. — Тофа е мноко скъпо сапуштане са етин мъш, брекарал ношта на тофа канапе — пошепна той на ухото на Йороп.

— Този човек наистина ли е барон дьо Нюсенжан? — запита Йороп Лушар и придружи съмнението си с жест, на който би завидяла госпожица Дюпон — последната субретка в „Театр-Франсе“.