Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Ти мизлиш са фсишко — отговори баронът.

— Такъв ми е занаятът — забеляза тя.

Азѝ поведе Нюсенжан по улица Барбет, където го въведе на четвъртия етаж на една къща, наета от някакъв тапицер от квартала. Като видя в еснафски мебелираната стая Естер, облечена като работничка и заета с някаква бродерия, милионерът пребледня. След четвърт час, през който Азѝ си шушнеше нещо с Естер, подмладилият се старец едва можа да продума.

— Коспошице — обърна се той най-после към нещастното момиче, — ште батете ли така топра та ме приемете са фаш бокрофител?…

— Длъжна съм, господине — отвърна Естер и две едри сълзи се плъзнаха по бузите й.

— Не блачете. Ас искам та фи набрафя най-штаслива од фсишки шени… Посфолете ми само та фи любя и фие ште фитите .

— Мила моя, господинът говори много разумно — намеси се Азѝ, — той знае прекрасно, че е на повече от шестдесет и шест години и ще бъде много снизходителен към теб. Все едно, ангелчето ми, че съм ти намерила баща… — Трябва да й говоря така — пошепна тя на ухото на недоволния банкер. — Не можеш да ловиш лястовички, като стреляш по тях с пистолет. Влезте тук! (Азѝ заведе Нюсенжан в съседната стая.) Нали знаете как сме се условили, ангелчето ми!

Нюсенжан извади от джоба си портфейла и преброи стоте хиляди франка, които тя занесе на скрития в една стаичка и чакащ с нетърпение Карлос.

— Ето сто хиляди франка, дадени от нашия човек на Азѝ, а сега ще го накараме да внесе още сто на Йороп — каза Карлос на довереницата си, като излязоха на стълбата.

Той изчезна, след като даде нарежданията си на малайката, и тя се прибра в апартамента, където Естер плачеше с горещи сълзи. Подобно на осъдения на смърт, девойката си бе изградила роман от надежди, но съдбовният час бе ударил…

— Мили деца — каза Азѝ, — къде ще отидете?… Защото барон дьо Нюсенжан…

Естер погледна многоизвестиия банкер с прекрасно изиграно движение на изненада.

— Та, тетето ми, аз съм парон ди Нусинген…

— Барон дьо Нюсенжан не трябва и не може да остане в такава кочина. Я слушайте! Бившата ви камериерка Йожени…

— Ишени от улица Детбу … — възкликна баронът.

— Да де! Съдебната пазачка на мебелите, която даде апартамента под наем на хубавата англичанка… — продължи Азѝ.

— А, ас распирам! — каза баронът.

— Бившата камериерка на госпожата — каза почтително Азѝ, посочвайки Естер — ще ви посрещне отлично тази вечер и никога търговският агент няма да се сети да я търси в жилище, което е напуснала преди три месеца…

— Чутесно! Чутесно! — възкликна баронът. — Осфен тофа ас поснафам таркофските акенти и снам туми, които ки карат та исчесфат…

— В лицето на Йожени ще имате една хитруша, аз я доведох при госпожата — добави Азѝ.

— Ас я поснафам — викна милионерът засмяно. — Ишени фсе од мен хилята франка … — Естер направи движение на ужас, заради искреността на което един почтен човек би й поверил състоянието си. — О, тофа била моя крешка — продължи баронът, — ас тичах потир фас…

И той разказа недоразумението, станало поради дадения под наем апартамент.

— А така! Виждате ли госпожо, Йожени нищо не ви е казала, нали? Хитруша такава! — каза Азѝ. — Но госпожата е свикнала с това момиче — обърна се тя към барона, — вземете я все пак. — Тя дръпна Нюсенжан настрана и му рече: — Като давате петстотин франка месечно на Йожени, която умее чудесно да си закръгля сумичките, ще знаете всичко, което върши госпожата, вземете я за камериерка. На Йожени ще й бъде още по-приятно да работи при вас, защото вече ви е оскубала… Нищо не привързва по-силно жените към мъжа, както възможността да го скубят. Но дръжте все пак юздите на това момиче: за пари то е готово на всичко, просто ужас!…

— А ти?

— Аз ли? — каза Азѝ. — Аз вземам, каквото ми се дължи.

Нюсенжан, този така проницателен човек, имаше като че ли превръзка на очите; той се остави да го водят като дете. Видът на невинната и очарователна Естер, която бършеше сълзите си и бродираше благопристойно като млада девица, възвръщаше у влюбения старец чувствата, изпитани във Венсенската гора; той бе готов да даде и ключа от касата си! Чувствуваше се млад, сърцето му бе пълно с обожание, очакваше само Азѝ да си отиде, за да може да коленичи пред тази Рафаелова Мадона. Подобен внезапен изблик на юношески усещания в сърцето на един „рис“, на един старец, е обществено явление, което физиологията може много лесно да обясни. Потискана от бремето на банковите сделки, задушавана от непрекъснатите сметки, от постоянните грижи за улавяне на повече милиони, младостта избликва наново с възвишените си илюзии, нараства и разцъфва подобно на забравено зърно, чиито прекрасни клонки се подчиняват на случайността, на късно изгрялото и грейнало слънце. Постъпил на дванадесетгодишна възраст в стария дом на Алдригер в Страсбург като търговски служащ, баронът не бе навлизал никога в света на чувствата. Затова сега той стоеше пред идола си и чуваше стотици думи, които се тълпяха в мозъка му, но тъй като нито една не слизаше на устните му, той се подчини на грубото желание, в което се показа шестдесет и шест годишният мъж.